Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Така е. Казвам се Ян Родрикс. Всички говорят, че с Мая си приличаме много.
Джордж си помисли, че не би могъл да поздрави Ян с новосъздадената роднинска връзка, но замълча. Все едно, бедният щеше да разбере всичко сам; а може би Рупърт в крайна сметка щеше да се вразуми?
— А аз съм Джордж Грегсън. Изглежда никога досега не сте бил на знаменитите Рупъртови събирания?
— Не, днес ми е за пръв път. Има толкова много нови лица.
— И не само човешки — забеляза Джордж. — Никога не се бях срещал със Свръхвладетелите просто така — на вечеринка.
Те вървяха и събеседникът му малко забави ход, което накара Джордж да си помисли, че може би е засегнал в него някакво болно място. Но в отговора на Ян не се чувстваше нищо такова.
— Аз също не бях ги виждал — освен по телевизията, разбира се.
Разговорът сякаш се изчерпа. Джордж почака малко и усети, че Ян предпочита да е сам. И без това беше захладяло доста. Той се прости с Ян и тръгна надолу, към останалите.
Джунглата стихна. Ян се прислони до кръглата стена на въздуховода — чуваше се само приглушеното дихание на дома, тази непрекъсната работа на неговите механични бели дробове. Самота, пълна самота — от това се нуждаеше той. Но имаше още нещо, което го владееше и което той никак не желаеше — скръбта от разочарованието.
Осем
Нямаше такова царство — Утопия, където всички винаги да са щастливи и доволни. Колкото по-благополучни ставаха условията на живот, толкова повече се извисяваха духовните интереси и вече беше малко това което притежаваш или би могъл да притежаваш, макар по-рано и да не си смеел да си го мечтаеш. Нямаше покой за търсещата мисъл и скърбящото сърце, дори ако окръжаващият свят е дал всичко, което може.
Ян Родрикс съвсем не мислеше, че му е провървяло в живота. И сигурно щеше да бъде още по-малко доволен от него, ако се беше родил преди един век. Преди сто години цветът на неговата кожа би бил сериозна, дори безнадеждна пречка. Сега това нямаше значение. Неизбежната реакция, която породи у негрите някакво чувство на собствено превъзходство в началото на двадесет и първи век, вече отминаваше. Обикновената думичка „черен“ вече не беше под забрана в приличното общество, но никого не смущаваше. Сега тя не беше по-обидна от разни етикети като „републиканец“ или „методист“, „консерватор“ или „либерал“.
Бащата на Ян беше обаятелен, но безгрижен шотландец, добил известност като професионален фокусник. Ранната му смърт — беше умрял на четиридесет и пет години — се дължеше до голяма степен на злоупотреба с алкохола, който повече от всичко друго беше прославил неговата родина. Наистина, Ян никога не го беше виждал пиян, но едва ли го бе виждал дори и веднъж абсолютно трезвен.
Мисис Родрикс бе жива и в прекрасно здраве, дори четеше в Единбургския университет лекции по усъвършенствана теория на вероятностите. Напълно в духа на двадесет и първи век, толкова чужд на заседналия начин на живот, мисис Родрикс, чиято кожа бе черна като катран, се беше родила в Шотландия, а нейният светлокос бял съпруг беше напуснал рано родината си и почти цял живот прекара на остров Хаити. Мая и Ян никога не бяха имали постоянен дом — вечно бяха сновали като совалки между семействата на бащата и майката. Често бе интересно, но никак не им помагаше да се излекуват от неуравновесеността си, която бяха наследили от бащата.
Ян беше навършил двадесет и седем и му предстояха още няколко години учение, преди да трябва да направи сериозен избор на професия. Той без труд получи степен бакалавър, обучаван по програма, която преди век би му изглеждала странна. Занимаваше се основно с математика и физика, а допълнително с философия и музика. Даже според високите мерки на времето си той беше първокласен пианист-любител.
След три години той щеше да защити дисертация и да стане доктор на физическите науки, а втората му специалност щеше да е астрономията. Трябваше да се потруди сериозно, но той не се страхуваше от работата. При това беше студент в Кейптаунския университет в подножието на Столовата планина — не можеше да се намери по-красиво място по света, където да получиш висшето си образование.
Той нямаше и материални затруднения и въпреки това не беше доволен от живота и не намираше покой. На всичко отгоре, макар да не завиждаше на сестра си, от щастието й му стана още по-ясно в какво се състои болката му.
Защото го мъчеше все още романтичната илюзия, която е пораждала толкова много страдания и толкова много поезия — в живота на човека като че ли съществува една истинска любов. В необичайно късна възраст той за пръв път се влюби безпаметно в една особа, известна повече с красотата си, отколкото с постоянството си. Розита Цзен се гордееше — и не без основание — че във вените й тече кръвта на манджурските императори. Тя и сега имаше не малко обожатели, в това число професорите и преподавателите от Кейптаунския университет в почти пълен състав. Изтънчената красота на този нежен цвят отдавна беше пленила Ян, отношенията бяха стигнали твърде далеч — и болката бе по-остра именно от това, че всичко се проваляше. И не можеше да разбере защо е така.