Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Тъкмо поголовното обезлесяване на някогашната Пашаница през първата половина на миналия век обяснява и честите страховити наводнения, предизвикани от Искъра. Споменът за тях не е забравен и в наши дни. Те са се редували твърде често, почти през две-три години, и редовно са нанасяли огромни щети най-вече на жителите на Самоков. Паметно е останало наводнението в Искровете от 1897 година. Случвало ми се е да срещна старци в тия селца, за които леточислението сякаш започва от годината на това незапомнено бедствие: един се оженил пет години подир наводнението, друг градил къща осем години подир наводнението и т.н. Човек неволно си припомня историята с библейския Ной и потопа…
Въображението отказва да нарисува една обезлесена Пашаница, извисила голи ридове над долината на Черни Искър, тъжна и пуста като жълтите югозападни склонове на самата планина. Картината е отблъскваща и затова мисълта свива криле. Ала онова, което се крие от полета на фантазията, става понятно чрез езика на цифрите. За щастие един любознателен лесовъд се е потрудил да изчисли какви количества дърва са били нужни за подхранването само на една видня през деветте работни месеца в годината. Останалото е въпрос на сравнение.
И тъй, според Илия Н. Радков, средното годишно производство на желязо от една видня е възлизало на 400 кюлчета с определено стандартно тегло в стари оки. За производството на 400 кюлчета желязо са били необходими към 200 000 кг дървени въглища и около 200 коли нагон. Понеже един пространствен кубически метър дърва дава 100 кг въглища, а една кола нагон има средно един куб.м дърва, следва, че един мадан с неговите четири видни употребява годишно към 10 400 пространствени куб.м дърва. Горното количество, редуцирано към 70% средна пълнодървесност, дава 7280 плътни куб.м. „Тая дървесна маса — пише авторът — може да се добие като годишен етат от всички държавни гори, влизащи в Чамкорийското ревирно лесничейство, а именно Чамкория, Ибър и Белмекен.“
Данните се отнасят до периода в навечерието на Втората световна война. (И тогава горите проплакваха от брадвите на секачите.) Цифрата действително е внушителна. Взета сама по себе си обаче, тя все пак не разкрива истинския размер на бедата, докато не я съпоставим с някаква друга, по-понятна величина. Например с общия добив на дървен строителен материал от всички иглолистни и широколистни гори в цялата страна. За предвоенната 1932 година този общ добив възлиза на 170 000 плътни куб.м. В Искровете са действували шест мадана. Тяхната ежегодна консумация на кюмюр и дърва е възлизала на 43 680 плътни куб.м. С други думи, само в четири години някогашните кюмюрджии са изсичали от плещите на Пашаница толкова дървен материал, нужен за шестте искровски мадана, колкото е бил изсечен в цялата страна през 1932 година от всички иглолистни и широколистни гори!
Затова е оплешивяла Пашаница, а Искър е прииждал с поройни води и някога пълноводната Марица е затлачвала леглото си с несметни количества пясъци, довлечени чак от оголената снага на Рила. Човек просто недоумява пред опустошението на горите. Защото първата мисъл е за тях. После, когато премине началното смайване, мисълта отскача отвъд тъжните цифри и въображението се опитва да проникне в безмерната мъка и непосилния труд на хиляди ангарийни селяци от Самоковско, Ихтиманско и всички краища на обширния рударски санджак, принуждавани от ранна възраст до старини да изсичат горите и да зъзнат край тлеещите жижници, за да хранят ненаситните гърла на пещите с кюмюр и нагон. И все за благото на Отоманската империя!
III
Ангарията! Цялата ненагледна Пашаница е свързана с робския принудителен труд на безправната рая. Завоевателят е бил безжалостен към покорените. Изключени от редовете на войската, неправоверните „гяури“ са били длъжни да работят безплатно по няколко месеца в годината за величието на падишаха и империята. Тая трудова повинност е засягала само мъжете. Всеки младеж над осемнадесет години и всеки мъж под петдесет години в рударския самоковски санджак е трябвало да изпълни определения му годишен наряд било като въглищар и плавач на руда, било като ковач или кираджия. И маданите, и рудата, и горите са били в околностите на Самоков. Затова хиляди мъже от далечните селца е трябвало да се отлъчват от родните огнища и месеци наред да гният във влажните гори на Рила.
Мъките им били нечовешки. От тях не са се избавили и искровци, макар те да са отбивали повинността си в близко съседство със своите селца. Споменът за страшната им неволя е запазен в легендата за Коджакарица, тоя хубав, вечнозелен рид в дъното на долината, по пътя от Вада към Седемте рилски езера. Сега неговият тревист хребет е познат като Зеления рид. Ниски, вечнозелени хвойни растат по широкото му било, изпъстрено с обширни тревисти площадки, от които се открива чудна гледка към Купените, Мальовица и Урдините езера. И хвойните, и тревите зеленеят от пролет до есен, както и самата скална грамада на върха, наречена Зелени камък. Ала за искровци ридът си остава Коджакарица.