Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Във внезапно припламналата светлина на фенера видях, че Санджай е взел от крематориума трупа на старец. Беше беззъб, имаше съвсем малко коса и пердета и на двете очи. Беше се заплел в паяжината от въжета, прихванати към покривалото на моя труп.
— Да го вземат мътните! — изсумтя Санджай. — Все едно е смрадлив парашут. Не, в брезента се е заплела някаква проклета мрежа.
Накрая се наложи Санджай да прегризе със зъби въжето.
— Побързай — подкани той. — Махни покривалото от твоя труп. Няма да го приемат завит.
— Но според мен…
— Махни го, ти казах — тросна се съвсем разярен Санджай. Още малко и очите му щяха да изхвръкнат от почервенялото му лице. Фенерът запука и засъска. — Мамка му, мамка му, мамка му! — избухна той. — Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото. Щеше да бъде толкова просто. Мамка му.
Вбесен, Санджай хвана своя труп под мишниците и го дръпна, за да го освободи от преплетените въжета.
Аз продължих да стоя като вцепенен. Дори когато започнах да развързвам последните възли и да разплитам последните върви, не си давах сметка какво точно вършат ръцете ми. „Знаеш ли какво, Джаяпракеш. Ти си жертва на социалната несправедливост. Трогна ме с тежкия си жребий. Ще смъкна наема от двеста на пет рупии месечно. Ако искаш пари назаем за първите два-три месеца, веднага ще ти дам.“
По бузите ми се застичаха сълзи, които капеха върху плащаницата. Някъде от далечината чух как Санджай ми вика да побързам, но ръцете ми се движеха бавно и методично и развързваха последните заплетени въжета. Спомних си как съм се разплакал от благодарност, задето Санджай ме е взел за съквартирант, колко изненадан и признателен съм бил, че е повикал и мен да бъда посветен заедно с него за капалика.
„Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото.“
Избърсах припряно очите си, дръпнах ядосано покривалото и го метнах в дъното на микробуса.
— Оооооо! — изтръгна се от мен писък.
Отскочих назад и се блъснах отстрани в микробуса, след което за малко да се свлека върху нещото, разкрило се пред мен. Фенерът се преобърна и се затъркаля по металния под. Изпищях още веднъж.
— Какво има?
Санджай се беше върнал тичешком при микробуса. Спря и се хвана здраво за вратата.
— Ооооо!
Нещото, което бях изнесъл като невеста от крематориума, може би някога е било човек. Но не и сега. Не беше останала никаква следа. Тялото се беше подуло и бе двойно по-голямо от човешкото — приличаше по-скоро на великан, на разложена морска звезда, отколкото на човек. Лицето беше безформено — бяла пихтия с нагънати отверстия и подути цепки там, където някога са били очите, устата и носът. Нещото представляваше отвратително подобие на човешка форма, направено надве-натри от покрита с гной плесен и мъртва обезобразена плът.
Беше бяло, съвсем бяло като коремчетата на мъртвите шарани, изхвърлени от Хугли. Кожата приличаше на залята с белина прогнила гума, на нещо, свалено от долната страна на отровна гъба. Трупът се беше издул като стегнат плондер, беше подпухнал от ужасния натиск, оказван отвътре от разширилите се газове и набъбналите до пръсване органи. Тук-там се виждаха парчета натрошени ребра и кости, които стърчаха от тупналата пихтия като клечки, забучени в превтасало тесто.
— Ооооо — простена Санджай. — Удавник.
Сякаш в потвърждение на думите му ни лъхна смрадта на речна тиня и в една от черните очни ябълки се показа нещо, което приличаше на плужек. То размърда в нощния въздух лъскави пипала и после се скри от светлината. Усетих как в шупналата пихтия се движат много други неща.
Притиснах се до страничната стена на микробуса и се плъзнах към задната врата. Смятах да се шмугна покрай Санджай и да избягам в гостоприемната нощ, но той ми препречи пътя и ме тикна обратно в тясното пространство заедно с онова нещо.
— Вдигни го — нареди ми той.
Взрях се в него. Падналият фенер хвърляше помежду ни бесни сенки. Нямах сили за друго, освен да гледам.
— Вдигни го, Джаяпракеш. Церемонията започва само след две минути. Вдигай го.
Идеше ми да му се нахвърля. Идеше ми да го удуша и да чуя как последните глътки въздух гъргорят в лъжливото му гърло. Но видях пистолета. Беше се появил в юмрука му изневиделица, като цвят на лотос в дланта на обигран пътуващ фокусник. Беше малък. Толкова малък, че приличаше на играчка. Но си беше истински. Изобщо не се съмнявах в това. И черният кръг на цевта беше насочен точно между очите ми.
— Вдигни го.
Нищо на света не бе в състояние да ме убеди да вдигна нещото върху пода отзад. Нищо освен съвсем ясното съзнание, че не се ли подчиня, след три секунди ще бъда мъртъв. Мъртъв. Като нещото в микробуса. И че ще лежа заедно с него. Върху него. С него.