Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
В този бял великан те познаха заклетия враг на горските разбойници Тарзан от племето на маймуните. Появяването му вся в техните сърца панически страх, още повече че се носеха легенди за смъртта му.
По природа суеверни, те решиха, че са видели духа на умрелия, и с ужас, озъртайки се, очакваха неговото повторно появяване. Тихичко се питаха какво ли отмъщение им е приготвил заради ограбеното му имение.
Те говореха помежду си и ужасът им растеше с всяка минута, а зад тръстиките при реката група чернокожи воини следяха всяко тяхно движение. От отсрещния бряг те бяха чули шума от сражението. Преминаха реката и се скриха в растителността, откъдето можеха да наблюдават цялото бойно поле.
Разбойниците дълго чакаха Ахмед Зек, а страхът от привидението нарастваше и подкопаваше чувството им за преданост към техния водач.
Накрая един не издържа и заяви, че иска да отиде в гората да потърси Ахмед Зек. За миг всички бяха на конете.
— Нека златото остане тук — каза един от тях. — Избихме абисинците и няма кой да го вземе. Да вървим да търсим Зек!
И без да се замислят повече, те пришпориха конете и в облак от прах препуснаха в бесен галоп. Чернокожите воини това и чакаха. Те излязоха от тръстиките и тръгнаха към златните слитъци.
Когато Вертер стигна гората, той имаше голяма преднина пред Ахмед, но арабинът пък имаше добър кон.
Понесен от безразсъдната смелост на отчаянието, белгиецът през цялото време пришпорваше коня си, който и без това буквално летеше по тясната извита пътечка, отъпкана от зверовете. Зад себе си той чуваше гласа на Ахмед Зек, който му заповядваше да спре. Но Вертер само забиваше шпори в окървавените хълбоци на преуморения си кон. На двеста метра по-нагоре лежеше пречупен дебел клон. Той би бил незначителна пречка и всеки кои лесно би го прескочил, но за Вертеровия беше непосилно. Той едва се държеше на краката си и когато стигна до препятствието, се спъна и падна.
Вертер се преметна през главата му и се претърколи няколко метра. Бързо скокна и се върна при животното. Хвана поводите му, задърпа го, мъчейки се да го вдигне, но безрезултатно. Докато Вертер го ругаеше, по пътеката се зададе Ахмед.
Белгиецът веднага изостави опитите да вдигне умиращото животно. Взе пушката, легна на земята зад него и стреля по приближаващия Ахмед. Куршумът му прелетя ниско над тревата и попадна в гърдите на коня му. Животното се повали на стотина метра от Вертер. Белгиецът повтори изстрела, но арабинът, без да губи време, залегна на земята и също се скри.
Противниците лежаха и с гръмки проклятия стреляха един в друг.
Тарзан чу техните изстрели и като скокна от запененото полуживо абисинско пони, се упъти напред по най-късия и удобен за него път — долните клони на дърветата. Скоро стигна до място, относително безопасно за наблюдение.
Общо взето, гледката беше еднообразна и се състоеше от повторение на едно и също действие от двамата противници — зареждане на пушката, изскачане от прикритието, стрелба и отново залягане долу ниско.
Бойните запаси на Вертер бяха доста оскъдни. Абдул Мурак го беше въоръжил набързо в последния момент. Виждайки, че патроните му са на свършване, белгиецът трескаво заобмисля план за своето спасение. Положението изглеждаше безнадеждно. Единствената възможност беше с цената на скъпоценните камъни да откупи свободата си. Вертер преглътна горчиво и се реши. Погледна последния си патрон и извика:
— Ахмед Зек! Един Аллах знае кой от нас ще остави тук костите си, ако продължаваме глупавата си стрелба. Ти искаш да получиш скъпоценните камъни, а аз да запазя живота си. Нека всеки да получи това, което желае, и с мир да продължи пътя си. Ще сложа торбичката върху моя кон, а ти твоята пушка върху твоя. Обещай ми, че тогава ще ме оставиш да си отида!
Арабинът беше изненадан от това предложение. Той подозираше Вертер в поредната измама и затова доста помълча, докато се реши да му отговори. Това, което го накара да се съгласи, беше фактът, че току-що бе изстрелял последния си патрон.
— Добре! Върви си по пътя. Ето, слагам пушката върху коня, а ти сложи торбичката.
Вертер сне торбичката от кръста си. Опипа нежно и с печал твърдите очертания на камъчетата. Да можеше да вземе поне една шепа. Но Ахмед стоеше прав, в целия си ръст и наблюдаваше всяко негово движение.
Вертер въздъхна и под пронизващия поглед на арабина постави торбичката непокътната. После взе пушката си и заднешком, без да откъсва поглед от Ахмед, тръгна по пътеката. Скоро се скри зад завоя, но дори тогава арабинът не мръдна от мястото си. Страхуваше се от някоя хитрина на Вертер. Той имаше право, защото, скривайки се зад завоя, белгиецът залегна и се прицели в мястото, откъдето Ахмед трябваше да вземе торбичката.