Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Директорът изгледа втренчено Франти сред мълчанието на класа и му каза с тон, който можеше да накара човек да потрепери:
— Франти, ти убиваш майка си!
Всички се извърнахме да погледнем Франти. А той, подлецът, се подсмиваше.
Февруари
Заслужен медал
Тая заран дойде да раздаде медалите главният училищен инспектор, един господин с бяла брада, облечен в черно. Влезе с директора, малко преди да ни пуснат, и седна до учителя. Той изпита неколцина, след това даде първия медал на Дероси и преди да даде втория, изслуша няколко минути учителя и директора, които му говореха нещо шепнешком. Всички се питаха: „На кого ще даде втория медал?“
Главният инспектор каза с висок глас:
— Втория медал тая седмица го е заслужил ученикът Пиетро Прекоси; заслужил го е с домашните си упражнения, с уроците си, с краснописанието си, с поведението си, с всичко.
Всички се извърнаха да погледнат Прекоси; личеше, че на всички беше приятно това.
Прекоси стана. Той беше толкова смутен, че не знаеше къде да се дене.
— Ела тук! — му каза главният инспектор.
Прекоси излезе от чина и отиде до масата на учителя. Главният инспектор изгледа внимателно восъчно-бледото му личице, малкото му тяло, пъхнато в ония запретнати и не по мярка дрехи, добрите му и тъжни очи, които избягваха неговите, но в които се четеше цяла история на страдания. След това каза с глас, пропит с любов, като окачваше медала на гърдите му:
— Прекоси, давам ти медала. Никой не е по-достоен от тебе да го носи. Не го давам само за твоите способности и постоянството ти; давам го за сърцето ти, за смелостта ти, за характера ти на достоен и добър син. Не е ли вярно — добави той, като се обърна към класа, — че той го заслужава и заради това?
— Да, да — отвърнахме всички в един глас.
Прекоси направи с врата си движение, сякаш преглъщаше нещо, и хвърли към чиновете един нежен поглед, който изразяваше безкрайната му признателност.
— Иди си, мило момче — каза му главният инспектор.
Беше време за излизане. Нашият клас излезе преди другите. Щом излязохме вън… кого мислите видяхме в голямата зала, при самия вход? Бащата на Прекоси, ковачът, бледен както винаги, със свирепо лице, с коси, нависнали над очите, с накривен каскет; той и сега се държеше несигурно на краката си.
Учителят го видя веднага и пошепна нещо на главния инспектор. Главният инспектор потърси бързо Прекоси хвана го за ръка и го заведе при баща му. Момчето трепереше. Учителят и директорът също се приближиха. Заобиколиха ги доста деца.
— Вие сте бащата на това момче, нали? — запита главният инспектор весело ковача, сякаш бяха приятели. И без да дочака отговор, добави: — Радвам се заедно с вас. Погледнете: от петдесет и четири ученика той получи втория медал; заслужи го с успехите си по свободни съчинения, по аритметика, по всичко. То е много способно и с добра воля момче, което ще напредне много; отлично момче, което обичат и уважават всички. Вие можете да се гордеете с него, уверявам ви.
Ковачът, който слушаше с отворена уста, изгледа втренчено главния инспектор и учителя, след това сина си, който стоеше пред него с наведена глава и разтреперан. И сякаш си спомни и разбра едва тогава за пръв път всичките ония страдания, които бе причинил на клетото си дете, както и цялата доброта, цялата героична твърдост, с която то ги беше понесло; изведнъж на лицето му се изписа някакво глупаво учудване, след това някаква мрачна скръб и най-сетне буйна и тъжна нежност. Той хвана бързо главата на момчето и го притисна към гърдите си.
Ние всички минахме край Прекоси. Аз го поканих да дойде у нас в четвъртък с Гароне и Кроси, други го поздравиха. Някои го помилваха, други му пипнаха медала и всички му казаха по нещо. А баща му ни гледаше смаян, като продължаваше да притиска към гърдите си главата на сина си, който ридаеше.
Добри намерения
Медалът, даден на Прекоси, предизвика у мене угризение на съвестта. Аз още не съм получил нито един медал! От известно време аз не уча и съм недоволен от себе си; недоволни са от мене и учителят, баща ми и майка ми. Не изпитвам вече и предишното удоволствие от забавленията, когато работех с желание и после скачах от масата и тичах при играчките си, изпълнен с радост, като да не съм играл цял месец. Дори на трапезата с близките си не сядам вече с някогашното задоволство. Винаги в душата ми има сянка, някакъв вътрешен глас постоянно ми казва: „Не може така, не може така!“