Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Изглеждаш различна… — промърмори най-накрая Гейдж. — И много красива. — Наистина! Прекалено красива за един мъж, който от година насам не е бил с жена, добави мислено той, като решително забоде поглед в кифличките пред себе си и почти механично се пресегна, взе една от тях, разчупи я и се зае да маже половинките с конфитюр за сина си.
— Да налея ли на Андрю малко чай? — попита колебливо Шимейн. Все още не можеше да разгадае настроението на господаря си. Струваше й се по-затворен и от преди.
Без да повтаря грешката да поглежда към нея, Гейдж се изправи на крака. Колкото и да му бе тежко да го признае, дългото въздържание наистина можеше да изостри апетитите на един мъж до краен предел, особено в присъствието на красива жена толкова наблизо.
— Оставил съм малко мляко да се изстудява в кладенеца — отговори той след известна пауза. — Ако искаш, ще ти покажа къде е.
— Да си взема ли наметалото? — попита тя. Не й се искаше да се намокри отново. По време на отсъствието му от къщата не бе излизала до кладенеца, защото толкова бързаше да се изкъпе, че едва беше дочакала водата на огъня да се затопли.
— Не, няма нужда. Нарочно съм удължил покрива на задната веранда чак до кладенеца, за да можем спокойно да ходим за вода дори когато вали.
Той я поведе към задния коридор, свали резето, разтвори вратата и направи път на прислужницата си. Шимейн пристъпи на верандата и за пореден път изпита възхищение пред изобретателността и трудолюбието на своя господар. Все по-вече се убеждаваше, че Гейдж Торнтън обича да създава неща, които са не само красиви, но и много полезни и удобни.
В края на верандата се намираше кладенеца, за който й бе споменал, но това съвсем не беше единственото, което привлече вниманието й. Там, където свършваха стъпалата, започваше криволичеща пътека от гладки, подредени един до друг камъни, която се губеше някъде далеч зад къщата. От двете й страни бяха засадени множество пъстри, окъпани от дъжда пролетни цветя и билки, цъфнали храсти и плодни дръвчета. Малко по-нататък имаше навес, пълен догоре с нацепени дърва, до който бе пристроена барака за опушване на месо. Встрани от тях пък се издигаше малка могилка от струпана пръст, в която имаше врата, водеща очевидно към зимник. Зад нея беше курникът — малка постройка, разделена на клетки, чиито отвори позволяваха лесно изваждане на яйцата от полозите. До една друга постройка, която явно представляваше обор, имаше две оградени пасища. В едното пасяха двата коня, а в другото — крава и малкото й теленце. А в края на пътеката се виждаше голяма сграда с ламаринен покрив, сгушена сред дърветата.
— Това е работилницата, в която правим мебели — обясни Гейдж. — Зад нея има голям навес. Там се сушат дърветата, които използваме за кораба и за мебелите.
— Тате-е! — извика разтревожено Андрю откъм къщата.
— Идвам, Анди — отговори веднага Гейдж и побърза да издърпа от кладенеца едно въже, в чийто край бе завързана бутилка мляко. Като хвана бутилката в една ръка, той хвърли бърз поглед към стегнатия в корсет бюст на слугинята си сетне отвори вратата на къщата и пусна Шимейн пред себе си, любувайки се на лекото полюшване на полите й при всяка нейна стъпка.
Когато се върнаха на масата, Гейдж остави бутилката на покривката, но за изненада на Шимейн остана прав. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че я чака да седне. Тя вдигна въпросително очи към него, при което той разпери подканящо ръка към пейката от другата страна на масата.
— Тук всички се храним заедно, Шимейн. Ти си вече част от семейството ми и всеки, който прекрачи прага на моя дом, ще се отнася с теб като с такава.
Шимейн приседна на дървената седалка със сключени в скута ръце и прошепна:
— Благодаря ви, господин Торнтън.
— Гейдж… Името ми е Гейдж. — Той седна срещу нея, но все още не се решаваше да я погледне, защото се боеше, че това ще разпали у него желания, които после трудно би могъл да угаси. Никога досега не бе притежавал собствена слугиня, още по-малко пък — толкова красива, и макар често да бе чувал за мъже, пренебрегващи забраната господарят да изнасилва или наранява робините си, предпочиташе да не се числи към тях. — Всички ме наричат така. Ти също би трябвало да го правиш. Не обичам някой да се обръща към мен с „господин Торнтън“… освен враговете ми.
Смутена от неочакваните сълзи, набъбнали в очите й, Шимейн се опита да ги прикрие и кимна смирено:
— Щом така желаеш… Гейдж.
Гейдж й подаде подноса с кифличките.
— А сега яж, Шимейн. Прекалено си слаба за моя вкус.
— Да, сър.
Андрю, който бе проследил диалога на възрастните с интерес, гледайки ту единия, ту другия, се наведе над масата и впери любопитно очи в сведената глава на Шимейн. Почувствала погледа на детето, тя преглътна припряно и с усилие му се усмихна. Андрю се обърна учудено към баща си.