Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
В сравнение с тях Гейдж Торнтън притежаваше необикновена физика, може би най-добрата, която Шимейн беше виждала при малобройните си срещи с полуоблечени мъже. При все това той, изглежда, изобщо не си даваше сметка нито за изключителната си външност, нито за хаоса, обзел мислите на неговата робиня. Не помнеше някога да е виждала мъж, който да я смути толкова с едно просто сваляне на ризата си. Заедно с това смущение тя внезапно осъзна, че като се изключи момчето, за пръв път в живота си остава насаме с един напълно непознат мъж. Всяка истинска дама на нейно място би била много по-малко впечатлена от неговата анатомия и много повече уплашена, защото при сегашните обстоятелства тя беше напълно беззащитна и зависеше изцяло от волята на своя господар.
Засрамена от дързостта, с която се бе вторачила в широките му рамене и леко окосмените му гърди, Шимейн се съсредоточи отново върху готвенето, като добави с неуверен глас:
— Реших, че вие и Андрю ще се зарадвате да похапнете малко кифлички със следобедния чай.
— Идвам веднага, само да сваля тези мокри дрехи — отвърна Гейдж и забърза към спалнята си. Единственото, което бе хвърляло сянка върху инак пълното му задоволство от новата прислужница, беше загрижеността му заради неумение той да готви, колкото и да се опитваше да не мисли за това. Сега с огромно облекчение виждаше, че момичето се справя в кухнята много по-добре, отколкото го бе накарала да по-вярва. Щом можеше да приготви нещо, което да изпълва цялата къща с толкова прекрасен аромат, имаше основания да се надява, че е способна и на много повече.
— Тати! — изписка Андрю, когато видя, че баща му го е изоставил, и се завтече към спалнята, хвърляйки ококорен от уплаха поглед към Шимейн.
Топлият глас на Гейдж, който побърза да успокои страховете на сина си, я накара да се усмихне.
— Всичко е наред, Анди. Шимейн ще живее при нас и ще се грижи за теб, докато татко прави маси и шкафове…
— И голям колаб, нали, тате? — попита през сълзи момчето.
— Да, и големия кораб, Анди.
Шимейн постави чайника на масата, добави чаша и чинийка за господаря си, две малки чинии, прибори и буркана с плодов конфитюр, който бе открила в шкафа. Миг след това Гейдж се появи откъм спалнята, понесъл сина си на ръце. Беше се преоблякъл с чифт тъмнокафяви кожени панталони и домашнотъкана риза с широки ръкави. Преди да я арестуват, Шимейн винаги бе смятала, че един мъж трябва да се облича елегантно и изискано. И в това отношение Морис нямаше равен на себе си, особено в любимите си сака и жилетки от черна коприна с панталони в подходящ цвят. Контрастът между тъмните дрехи и също толкова тъмните му очи и коса, и белите ризи и вратовръзки, които обикновено предпочиташе, му придаваше очарование и драматизъм. Да, в официално облекло младият маркиз можеше да накара всяко женско сърце да тръпне запленено от възхита. И въпреки това сега Шимейн гледаше като омагьосана новия си господар в простите му, груби дрехи, и неволно си мислеше, че никога повече не би могла да се прехласне пред натруфените английски лордове с техните копринени чорапи и лъскави одежди.
Гейдж настани момчето на високия стол в края на масата, завърза на врата му лигавче и седна на пейката вляво от него. Шимейн се наведе през масата, за да постави подноса с кифличките в средата й, което накара господаря й да вдигне поглед към нея, за да й благодари. И едва сега, когато лицето й, окъпано от светлината на фенера, бе толкова наблизо, той успя да види добре как изглежда в действителност неговата прислужница.
Ако изобщо имаше нещо, което бе в състояние да пробие желязната броня на влудяващата му, мрачна резервираност, промяната у Шимейн определено успя да го стори. При първата им среща на борда на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе останала изумена от силата на този блестящ кафяв поглед, който в момента я съзерцаваше нетрепващо. Но в този миг в него имаше нещо съвсем различно, сякаш за пръв път Гейдж Торнтън съзираше в нея жената, а не просто своята нова придобивка. Тя затаи плахо дъх. Дали сега, когато виждаше слугинята си в дрехите на Виктория, господарят й не бе започнал да се разкайва за своята щедрост?