Ранни дългове ((книга първа))

Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:

Перейти на страницу:

Българите не вярват на бели лястовици.

Българите вярват на черни овце.

Дълбока и неестествена е болката на „големия народ“ от непреходния и непреходим „преход“. Малцина са ощастливените от него. Ала Иван Динков, който от ранната младост твърдеше, че „българският народ се състои от не повече от петстотин души, останалото е народонаселение“, вървя през всичките тези мъчителни години рамо до рамо с големия народ, предъвкваше сухия и пресядащ залък.

И същите кълчища от мръсници — каквито бяха — паметта не лъже; и тъжно пеят пролетните птици, и есенните дюли шушнат тъжно; България отново се превръща в тресавище за щъркели и жаби; по гръб замръкват българските къщи и гърбом бяга от нивята хляба; ………

Иван Динков не задава въпроси. Той, омрачнял литературен счетоводител, слага черта за трудни отговори.

Мъртвите българи са в гроба. Живите са по-дълбоко. … България — все пак родина: и майка, и леля, и стрина; и — милата! — блъска чекръка, и пее — умряла за сън: „Не, няма да стана по-мъртва, отколкото съм!“

Има и още по-мътна тъмница: „Как можа отечеството ни да се падне в такава държава? Под достойнството ми е да съм жив“.

Поетесата Валентина Радинска, която е възпитаничка на Иван Динков, има едно посвещение, озаглавено „Репетиция“ (в стихосбирката „Нощна книга“, 1983 г.):

Есен. Късен следобед. Припрян, подранил листопад. Тънък вятър подмяташе два — три листа със снимка на тях. Бях щастлива тогава и бързах, и щях да подмина. Но се мярна за миг — черна рамка и твоето име. Спрях и вдигнах листа. Гледах в упор небивали думи. Те засядаха в гърлото и в сърцето ми като куршуми. Не е истина, казвах си, туй е само жестока шега. Той е жив, и е мрачен, и цигара си пали сега. Невъзможно е утре — да му хвърлят по шепичка пръст; да минават години и да никне спокойно трева върху целия ужас и ад в тази тъмна глава!

Утре как ще посмея да воювам до смърт със листа, да враждувам със знаците — поражения да търпя! Кой с насмешлив урок ще ми връща до плач чернови и в усмивката крива кой оскъдни похвали ще крий? Невъзможно е, Господи… Рано бие злокобния час! Двама — трима са само… Остави ги по-дълго сред нас! Не превръщай на пепел душата ми — всичко ще дам, ала трябва да имам пред кого да изгарям от срам!

Нали трябва все някой да крепи занаята ни стар — от продажни търговци превърнат в позорен пазар! — да го пази от жалки съдии, от шутове груби, нали иначе, Господи… В този миг се събудих.

И видях, че разсъмва, че е март, че отново вали; и разбрах, че сте живи, че страшно за вас ме боли, скъпи мои, които все време за мен не намирате — моля само едно, моля само едно — не умирайте.

Виждал съм „целият ужас и ад в тази тъмна глава“. Нощувал съм като студент — задочник в квартирата им с Маша — някъде към Захарна фабрика, последната спирка на трамвай № 10. Зад блока, в който живееха — царевична нива. В голата стая — дюшек. В хладилника — парче кашкавал.

Намирам го на работното му място в Партиздат:

— Защо си омрачнял — почернял такъв? — питам го.

— Ако прочетеш тази папка на бюрото ми — и ти ще почернееш… А аз чета по няколко такива на ден…

Небрежно хвърлям „странично око“ — материали за Станко Тодоров, за Тодор Живков, за Народния театър на гости у Хитлер…

После се надига тежко:

— Хайде да идем до „Феята“, ще те запозная с двама големи…

Не казва — приятели ли, политици ли, спортисти ли…

Той ме запозна тогава с Тончо Жечев и Здравко Петров, двама литературни критици, които дълбаеха упорито в сложни и дълбоки светове. В друг случай — с големия аристократ на духа Кръстьо Куюмджиев. С поета Радко Радков. С Борислав Геронтиев. На футболен мач в двора на Полиграфическия — с младия, тогава, свенлив и изключително талантлив поет Иван Цанев.

Той е почернял като българската земя. Всичко му е ясно за тази земя. И не само за нея — за българите и за човека въобще. Негови са тези късове: „В знаменития разказ на Вазов «Иде ли» Стоянчо лежи в пиротските лозя и над него се сипе сняг. Около българските селища вече няма лозя. Рядко се срещат и Стоянчовци“. „Когато говорят, че едно или друго не е в ред, повечето от българите не разбират, че редът е такъв. Трябва да се преобрази съществуващия порядък“.

Но носи на рамото си лъч, за да осветява българските ни тъмници: „Добре, добре — най-после се дръпнете, защото на човека му е тъмно…“

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?