Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Моят роден край! Той започва от тихия бял Дунав, върви през плодната Златия, сече Козлодуйския и Островския валове на първата българска държава, прекосява Огоста, Ботуня и Искър и се възкачва към най-високия български духовен връх — Околчица.
Здравей, Враца, здравей мой град, полегнал тихо край Балкана. Сините му зъбери са твоя ненаситен и пленителен декор. Легендите застават тихи в твоя скут и те изпълват с очарование. Стъпки на коне и звън на саби, скрити пушкала и ляти куршуми, горди стъпки на юначни синове възкръсват из легендите и тръгват изумени в твоя ден.
… Хълм застига хълма, втори, трети… И планински върхове — и те се гонят един друг, и все по-високо издигат чела, достигат висини, гонят се в небето… Веригата им е продълговата — прилича на полегнал хайдутин, наметнат с ямурлук и от облъкатяването главата се е вдигнала нагоре…
Като огнен меч сече врачанската земя Ботевия път, единствения в света 120-километров паметник на подвига. Пак от тая земя, година след Ботевия подвиг, ще прокънти Възванието на Софроний Врачански: „… любезний чада моя, роде болгарский! Христиани, що живейте у Болгарскую землю, здраствуйте! Радуйтеся, понеже ето сега приходить радость общая на вся Болгария: ето сега приближава спасение и избавление ваши… ето сега приближава до вась крестоносного его войнство — ваши христиани братиа, да избавят вас оть толикия беди; ето прийде оний светлий день, що го чакате отъ четиристотинъ години!“…
Неделими са човекът и земята. Който има очи е видял как земята всяка година изстисква и последните си сили, за да налее плод, сочен и богат, как го носи в пролетната си утроба, как го люлее от цвят на цвят и го храни със земния си сок, за да ни го даде в златната есен. Който има уши е чул тихия й шепот, когато приема дъжда и го скрива в дълбините си; как пропуква стоплената й от слънцето кора, за да пропусне зеления кълн, как стене пресушената й снага под летните пекове и изстисква последната влага, за да подхранва живота. Каква родитбена отдаденост и вярност към земния труд на човека! И как умът и трудът на човека въздигат на огромен пиедестал плодородието на родната земя!
Големият син на Горна Бешовица
Иван Фунев.
Родната му Горна Бешовица още гледа с унес и лека тъга към мястото, където стоеше неговата Жътварка. И към стаената родна къща на своя голям син. Есенните листа са наредили златна пътека към нея, защото ако нашата земя е откърмила великани на духа, той е в първата им редица. И ни подсеща тази златна пътека за ранни дългове, за недостатъчната ни синовна грижовност… Лабрюйер, мисля, учеше, че щедростта не се състои в това да даваш много, колкото да даваш навреме.
Корените на Иванфуневото творчество са дълбоко в народната душа. Той сам излиза от недрата на народа, въздига своя изключителен талант до неочаквани висоти, посвещава го без остатък на народа, за да се слее завинаги с него.
Още първата му художествена изложба (съвместно със Стоян Венев), открита не в художествена галерия или изложбен салон, а в маза, очертава особен творчески натюрел, търсещ дух, който е близък не до блясъка и богатството, а до отрудения човек, до потиснатите, до безработните, до гаврошовците.
Естетическата платформа на твореца се оформя в 30-те години. Още тогава младият художник отхвърля остарялата, догматична „изтънченост“ и, верен на своя корен, въвежда редица теми и образи от трудния живот на народа: „Хамалин“ (1930 г.), „Свобода на словото“ (1930 г.), „Трета класа“ (1933), „Стачен пост“ (1933). И още: „Машинист“, „Жътвари“, „Копач“, „Дървари“, „Събрание“, „Радиослушатели“. Представяте ли си весело-тъжната суматоха в „изтънчените“ среди? В света на прекрасното един младеж от Врачанско въвежда работници, машинисти, хамали, миньори, селяни — орач, копач, жътвар, дървар!
Иван Фунев остави за поколенията и прекрасните скулпторни портрети на Асен Златаров, Гьончо Белев, Людмил Стоянов, семейството на Стоян Венев, Георги Караславов, Николай Хрелков, Христо Смирненски.
Имах щастието в годините 1969–1979 да се срещам често с него, да усетя дълбокото му познаване на народната душа, да ме окриля безкрайната му вяра, чистият хумор, селската му простота и мъдрост. Отбивах се в ателието на ул. „Янко Забунов“, в дългостроеното ателие в Бояна. Бивал съм сам, с Илия Беширов, ала най-често с Цвятко Йорданов, който през всичките години се държеше искрено и уважително към своя учител. Посрещах го във Враца, ходехме заедно в родната му Бешовица, радвахме се на пролетното буйство край Искъра, купувахме обувки за дъщеричката, преко присмехулните очи и задявки… Той обръщаше поглед навътре в себе си и се осланяше на времето, което непременно трябваше да покаже кой е бил за присмех… „Аз да направя доброто така, както го разбирам — казваше развълнуван и с плувнали очи скулпторът — пък другото…“