И днеска легенди пълзят тук в скалите.
Нашепват ги вечер и вятър и шума.
Аз бродя и слушам, но вече не питам
каква бе на Ботев последната дума.
P.S. През ноември 2000 г. бях в софийската квартира на моята дъщеря Сребрина, и заедно с нея и сина Стоян водехме невероятна и неразказуема борба с „немилостивата“ за живота на Елена. След редицата безсънни нощи, може би за да ме изведе от стресовото състояние, Сребрина предложи да ме заведе да видя юбилейната художествена изложба, посветена на сто годишнината от рождението на Иван Фунев.
… Бедната „Шипка“ 6. След блясъка, който имаше, сега бе сиромашко изоставено дете — гола, мръсна, студена. Явно творчеството не се радва на особена почит в любимата ни столица, а държавата нехае и за най-талантливите си деца. Във вятърния ноемврийски предиобед обикалях изложбените салони, обиден от отношението на самовлюбените ни управници към най-даровитите синове на България. И не ме разсмя докрай националната изложба „Шарж“ на другия етаж, нито отзива на в. „Капитал“ за изложбата на Иван Фунев, където едно журналистическо среднячество, без любов, но и без талант пишеше за „този праволинеен скулптор“. Боже, виках си, защо даваш сили и право на бездарието с нечистоплътни ръце да дърпа към собствената си кална локва хората, отворили с таланта си, и с усилието на духа, нови български хоризонти? Та нали Иван Фунев бе от онези български художници, чийто талант, морал и човеколюбие дадоха отражение не само на личното им творчество, но и послужиха като ориентир за по-младите поколения творци.
Не само народа, и „Капитал“-истите трябва да знаят, че Иван Фунев е от непреходните художници на България, скулптор с ясно творческо кредо, един от строителите на българската култура.
Из „Дневник, 1969 г.“
Този ден няма да забравя — извикаха татко в Общината в Краводер. Трябваше да носи военната си книжка. Обръснат, измит, стегнат рано сутринта той тръгна ведър и весел.
На връщане не беше същия. Вървя дълго из двора и градината. Ходеше, както на село казват — като същисан.
— Не ставам вече за войник, а? — гласът му идваше пресипнал и някъде отдалеч.
Тогава го видях да запали първата цигара с един негов акран и комшия Петър Балабански.
После пак не пушеше. Пропуши след смъртта на мама.
Какво беше станало? Една нищо и никаква военна книжка — че не подлежи на запас, виках си аз.
