Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Вестници от Южна България го предлагаха за Нобелов лауреат.
В Пазарджишкия музей има стая за поетите от неговия край. До Фурнаджиев, учителят, е Иван Динков…
… Още е много млад, строен, хубавец. Но думите му са на премъдър човек. И тежки, не търпят възражения. Няма „ако“, няма „или“ — при Иван Динков е „да“ и „не“. Разказва с умиление за Фурнаджиев. На няколко пъти — за Добри Жотев. За Христо Радевски. За друг не съм го чувал така да говори. Не крие несъгласията си, противоречията.
Не дай боже интелигентстващ да вземе да „играе на големо“ — смазан е на минутата. И не така, с хаплива реплика — цялостно. До дъно.
Към обикновените хора е изпълнен с любов.
… Разболял се е баща ми, но и аз съм с тежка невроза тогава — Иван Динков ще го води в Исул. Вечерта пристигат в София, Иван го настанява в някакво общежитие до гарата. Води го в съседен ресторант на вечеря, оправя го после да се настани. Сутринта пристига рано, води го по кабинетите. Намира и медицинска сестра да се грижи — човекът за пръв път влиза в болница, идва от село, объркан и незнаещ.
После всеки ден ходи да го види. От тук нататък той е светец за татко. И никой няма право да каже спорна дума за Иван Динков.
След десетина дни Иван ми се обажда по телефона: „Знаеш ли, бай Стоян не може да свикне с болницата, размъчил се е. Иска да го изведем.“ Отивам и аз на София. Намираме с Иван бели престилки от персонала, качваме се в стаята на баща ми, обличаме го и го извеждаме. По телефона се обадихме на дежурния лекар да не се притесняват, че сме си взели човека.
Но и такъв случай… В дома сме на Цветко Сандулов — Цвятко има годишнина, поканил е приятели, празнуваме. Там са и Тончо и Стефка… Стефка, бог да я прости, е попска щерка, има сериозна култура, остър език. И както полусериозно вървеше разговора — тя нещо се противопостави на Иван. Но ей така, с лековати съображения, както обикновено се изежват със знания кандидат-студентите, или току-що приетите. Боже, продъни се небесния под с гръм и трясък, изсипа се такъв остродум град — да не си на мястото на Стефка. Но и на Цветко Сандулов. Нищо не можеше да спаси тържеството. Тогава изведнъж в паметта ми пробляснаха думите на мама за Иван Динков и Константин Павлов: „С простия са прости, с умния — острие на бръснач“.
… Сандулов му е дал вилата на КДК да почива три дни. Вилата е далечко, върви се по стръмен черен път. Иван е с актрисата Бела Цонева (Бела беше актриса във Врачанския театър, но я поканиха в театър София), настанили са се рано, но сигурно им е доскучало. Събота е, „Ботев“ — Враца има мач. Иван пристига на обяд у нас, пихме водка и връщахме спомени, после те с Бела отидоха на стадиона. След мача дойдоха отново. Елена ги навива да останат — ще попием и ще се наговорим спокойно, пък и вече е късно, къде ще бият в мрак пътя до тази „лозарска“, както я нарече тя, вила. И жените предрешиха въпроса — ще останат. Нас пък ни беше приятно.
Тази вечер, като се усамотихме на децата в стаята, Иван ме попита:
— Решил съм да се женя за Бела. Какво ще кажеш?
Той работи много, интересува го ставащото в литературата и живота не само у нас. Ако не е пресилено, може да се каже, че работи непрестанно. Това е уморително за когото и да било. Когато „системата“ е претоварена, Иван я разтоварва с тежки запои. Тогава е добре човек да не е много близо до него. Целият рай, но и целият ад се изсипват върху му. Той пуши цигара от цигара, гледа те право в очите, безпощаден е. В такъв момент разбираш думите му: „Особено потискаща е мисълта, че всичко, което носи подтици за творчество, в същото време донася и нова опустошеност“.
В книгата си „Когато господ ходеше по земята“ Никола Радев говори, че вече старите приятели (има предвид Иван Пауновски и Иван Динков) почти не се срещат: „Младите вълчета са станали вълци единаци. С яки литературни вратове, които не се огъват встрани“. Може да е прав Никола Радев за ежедневието. Но пък, седмици преди да си отиде от тоя свят, литературният критик Иван Пауновски казваше: „Смилете се, грижете се за Иван. Ужасно е бремето на огромния талант. И на неповторимия характер…“
Хора като Иван Динков отстояват достойнството на българската поезия. Те може да са малко на брой, но са достатъчни, за да имаме пред себе си пример, воля и кураж да извървяваме следващите си стъпки по коравата и свидна българска земя.
Из „Дневник, 1979 г.“