Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
По онова време бяхме улучени от един и същи куршум, той също се оплакваше от виене на свят, ала беше голям, голям във всичко, и ето в какъв стил се оплакваше:
Беше дошъл във Враца, усмихнат се здрависа и поиска чаша вода. Налях му бързо, той отпи глътка и седна на стола до мен. Най-тежка, вика, болест — това е болестта на сърцето и главата. Не те боли. Не те боли и отведнъж — замахне и те отхвърли от пътя… Сега като пътувам в „Чайка“ все едно, че съм в лодка — унася ме, унася ме… Виж, с „Вартбурга“ е друго. „Вартбурга“ те друса, подмята — сигурно оросява мозъка… Миналата седмица пътувах с един „Вартбург“ до Пловдив и обратно — нищо ми нямаше. После казвам на жената: „С «Вартбурга» пътувах прекрасно.“ Жената, нали не разбира от коли, пита ме: „Млада ли беше?“ „На хиляда километра“ — викам й…
Широка усмивка огря добродушното му лице.
Имаше кипящ и необуздан хумор, разпилян в срещи и разговори и все още не събран. Веднъж ми показа снимка — той и Стоян Венев пред къщата на Венев. Питам несръчно — поддържат ли си някогашното приятелство. „Стоян често ме кани в къщи. Ела, вика, ще ти платя билета за трамвая. Много щедър човек!“
И заблещукаха хитрите му очи.
Беше вече професор в Художествената академия. Отнасяше се със студентите си като със свои синове. Хранеше ги, даваше им пари за кино, театър, а ако някой имаше приятелка, скулпторът додаваше петолевка или десетолевка, да се почерпят след спектакъла. И все се себевглеждаше — доколко е вярна всяка направена стъпка.
„Като ме направиха професор в Академията — сподели един път във Враца — си рекох: Сега, като се занимавам с глина, дали някой няма да каже, че съм кален професор!“
Веднъж ми даде следния урок. Бях работил до късно през нощта, сутринта Елена изпратила децата на училище и отишла на работа. Позвъня се. Скочих, метнах някаква дреха ядосан — приятелите ми знаеха, че работя вечер и сутрин у нас не се звъни преди 9 часа. Отворих външната врата. Беше Иван Фунев. Засуетих се — в хола, където спях, е неоправено, (цял живот с Елена, повече от тридесет години, всяка вечер разгъвахме един диван, за да спим, и всяка сутрин го сгъваме, подреждаме, защото този хол ни е и за спане, и работен кабинет, и гостна). Аз — разрошен, небръснат, немит. Поканих Иван Фунев, извинявайки се, в кухнята. Бързо си плиснах няколко шепи вода, среших се, оправих хола и отворих да се проветри. Влязох в кухнята, бързо сварих кафе, направих закуска.
После поканих професора в хола. Той ми обяснява за какво иска да го придружа до градския съвет, разхвърля от неговия си хумор, очите му се смеят. Преди да тръгнем, ми рече:
— Седни по-близо до мене… Ти знаеш, че те обичам повече от син. Затова няма да ми се сърдиш, че ще ти направя ей тая бележка… Богатите хора, сине, могат и да си позволят да се глезят сутрин — те имат големи къщи, приемни стаи, гостни… По-бедните такова право ли му се вика, привилегия ли — нямат… А ние сме от втората категория. Сутрин ставаш, подреждаш навсякъде и всичко. Защото си на такава работа, и имаш такова обкръжение — не знаеш в кой момент кой ще ти почука на вратата — може да е циганин, може да е човек от село, но може да е министър, или кален професор като мен, изтъкнат писател, художник, чуждестранен високопоставен…
Докато съм жив няма да забравя този урок.
… Иван Фунев пребивава в Италия и Франция, вглежда се внимателно в постиженията на художниците. Когато се завръща — прави сполучливи опити в моделирането на голото тяло. И се раждат неговите „Момиче“, „Ева“, „Седнало момиче“ и др.
По-късно водеща става темата за труда. Заслужава да се отбележат неговите „Сондьори“ (1959), „Жътвар“ (1960), „Миньор“ (1965). Все в тия години скулпторът създава скулпторните портрети на Димчо Дебелянов, Павел Матев, Асен Босев.
Негови скулпторни фигури осейват българската земя.
Още в началото на творческия си път Иван Фунев пръв дръзва да огруби формата, в съзвучие с идейния замисъл и внушение на образа. Още тогава се домогва до неоспорими постижения в релефа.
В едно от ранните си стихотворения — „Песента на скулптора“ (писано през 1936 година), Иван Фунев изповядва: