Приказка за Стоедин

Най-сетне стигнал гората и навлязъл в плътния и тайнствен полумрак. Напрегнато се взирал, проправял си път през гъстака, докато излязъл на пътека. Отчупил и там клонче-две и продължил да се спуща. Вслушвал се и стъпвал предпазливо, защото не знаел нито кога ще срещне Голям Гуджо, нито пък — къде.

А дълбоко долу, насред гората, била колибата на юнак Спас и невяста Спаска. Под просторния навес били складирани купища най-различни животински кожи. Други кожи, все още опънати на пръчки, се сушели по двора и по околните дървета.

Насред двора стърчала висока дървена стена, почерняла от слънцето и дъждовете — стърчала си и нито нещо ограждала, нито подпирала. А до огнището над навеса стинели три шиша: единият с печени катерици, другият — с печени зайци, третият — с печена дива коза.

Юнак Спас, кривокрак и едроглав, облечен в кожи, дъвчел заешки бут. Макар и белокос, все още бил як и държелив. Някога си невяста Спаска го вързала да не избяга — от крака му по двора се диплел дълъг и жилав ремък, многократно късан и снаждан — и водел към ръката й. Спаска, огромна като копа сено, седяла пред колибата в рунтав кожен ямурлук, зорко наблюдавала мъжа си и циврела тихо и обидено.

Спас я погледнал под око, преглътнал с отвращение голяма мръвка, старателно се засилил към стената да я прескочи — бухнал се в горния й край и друснал в подножието.

— Колибо-колибке, леле, злочеста ааааз!… — разочаровано изревала Спаска и заопявала уж на себе си, но така, че да я чува Спас. — Дали му цяла гора зайци и катерици, а че и диви кози отгоре не излових да го подсилям?… Дали го цели трийсет грешни години вече не подсилям, а рипнята му, намясто да се виши, се най-нагледно понижавааа!…

— Стоборе-стоборе, гиди досущ Гуджова оградо! — занареждал Спас, но така, че да го чува Спаска. — Па речи сега защо ме яде така тази моя драга невеста и стопанка, това пиле Спаска? — сърдито ритнал стената и пак отишъл при шишовете. — Зер не правя всичко потребно да те прерипна, па веднага подир това да ида и да прерипна истинската Гуджова ограда?… Обаче — на, няма ме в нозете. Порода, що да чиниш — и тате беше така.

— По-харно цял да го нямашеее, лелеее! — шетала около кожите Спаска и прибирала под навеса изсъхналите, без да къса поглед от Спас.

— А, тоя път вече няма прошка! — заканил се той, хапнал от катериците, хапнал от дивата коза и пак се засилил. Спаска зациврила любопитно и с надежда. Спас скочил, но този път се бухнал едва насред стената и тежко се прострял в подножието й. Виновно се почесал:

— Да, обаче аз се досетих защо не те прескочих и сега. Още ми лежи сънят в снагата, затова. Дали да й не проговоря вече на моята невяста драга, па да й река: пиле Спаске, ха да се отсърдиме. — И приближил към жена си, без да я гледа. — Ха да нагледаме капаните, дано се е хванал оня ми ти най-голям заек, дето, щом го изям — и няма как да я не прерипна тая досущ Гуджова ограда. Тогава веднага отивам, та прерипвам и истинската, и…

Спаска страдалчески изциврила и го ударила с юмрук по главата.