Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Лошото е, че при мен нищо не се получава без усложнения. А тази вечер усложненията бяха две — за по-сигурно…
Навалицата на спирката беше огромна. Автобусът пак не беше се мяркал поне половин час. Решен бях да се кача, каквото и да ми струва. И без това бях закъснял.
Но явно не само аз съм бил настроен воинствено. Няколко души все пак успяха да се натъпчат, когато икарусът рязко потегли. Аз не бях между щастливците. Докато ръмжах от яд, от недозатворената врата изпадна дребен чернокож, който се хвана за ръката. Май се беше измъкнала от рамото.
Да се оправя, аз закъснявах, а бях изтървал автобуса!
Да, ама не… Не се оправи, а белна очи и се смъкна на земята. Ама вярно, как интересно белеят очите върху черна глава… Измъкването на ръката не е от приятните изживявания. Ядосвах се на себе, но краката ме понасоха към телефона. После, доста време чаках линейката и се опитвах да успокоя черното братче. А то се тръшкаше и май малко преиграваше…
По някое време все пак се отървах от задължението си на бавачка.
Вече бях закъснял достатъчно. Хванах такси…
За втората засечка разбрах на другия ден.
Малко след като съм се изнесъл, в стаята се появявила Елизабет. А се беше зарекла да не стъпва в общежитието. Нено, съобразителен приятел, й измислил съвсем добре звучащо обяснение за отсъствието ми. Точно в този момент влязъл неизбежният, пратен от превидението глупчо — за да се превърне епизодът в комедия. И се осведомил:
— К’во става, свалячът на полякини тръгна ли в акция?
На Бети не трябваше да се обяснява много. Разбираше и от половин дума. Тръгнала си, без да пита нищо повече.
Когато на другия ден Нено ми разказа за случилото се, прояви умерено любопитство:
— Абе, тарикат, и сега как ще се оправяш?
Как да се оправям? И какво имаше да се оправям? Оная, голямата ръка, която мести фигурите отгоре, беше поставила офицера на нова позиция, но пак на неизбежното бяло поле. Наблизо, в черно квадратче, се появи и царицата. Само че, за разлика от шахмата, в живота цариците могат да бъдат две от една боя. Даже и повече от две… Но на мен и две ми стигаха, за да ме объркат.
И още един, полушахматен сюжет. Цариците могат да преминават от черно на бяло поле. И да бият не само противниковите фигури, но и собствения си офицер. Ако не уважава достатъчно чувствата им.
Каквото имаше да става, щеше да стане. Може би така беше даже по-добре?…
Предварително бях приготвил парите за шофьора на таксито. Ресторантът беше на втория етаж. На бегом излетях нагоре. Оркестърът, бавно и протяжно, свиреше блус. Бас-китарата уверено поставяше повтарящите се в различни вариации акценти — така, че мелодията някак зависваше във въздуха. Усещаше се характерната ресторантска миризма на цигарен дим, алкохол, дезодорант и пот. Някои танцуваха. Други се занимаваха с чашите.
Барбара не беше нито при едните, нито при другите.
Тони се отдели от кавалера си и дойде при мен.
— Имам две новини. Хубава и лоша, разбира се… Лошата не е опасна. Опасна е хубавата…
— Можеш да икономисаш предисловията. И да започнеш с която поискаш…
— Барбара беше тук. Но понеже ти не се появи, си тръгна.
— Скоро ли? Ще успея ли да я настигна?
— Не мисли да ти бяга, така че ще успееш… Но имай още нещо предвид. Стори ми се, че си помисли, че не искаш да идваш и й въртиш номер…
— Така ти се е сторило!
— Може. Но накрая беше явно смутена. Имах усещането, че е готова да се разплаче… А не ми изглежда от тия, които лесно реват… Имай го предвид.
— Това ли беше опасното на хубавата новина?
— Свестен човек е! Опитай се да не я нараниш. И внимавай как ще си вземеш довиждане…
— Какво щях да правя без твоите безценни съвети?
— Каквото и с тях…
Обичах Тони. Обичах топлия й глас, обичах тези иронични очи. Когато една жена ти е приятел, лесно умее да те накара да я заобичаш. Затова, често стават грешките. Уж обичаш жената-приятел, пък, току виж — приятелят затънал някъде по пътя. И остане само жената. И обичта от приятелска вземе, че стане…
Ресторантът беше на около километър от хотела. Явно Барбара не беше си тръгнала чак толкова скоро, защото не успях да я застигна по улицата, макар че бързах. И понеже при мен всичко наистина се получава във възможно най-усложнения вариант, патицата на рецепцията отказа да ме пусне в хотела. Беше се одрямала, в скута й лежеше някаква книга. Моето появяване само й разваляше унеса. Помолих я да позвъни до стаята на Барбара, но тя ми обясни, че телефонната връзка нещо не била в ред. Добре — как мога да се обадя на познатата си? Тя ме очаква. Отговорът беше — никак. По това време, според съществуващия правилник…