Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Какво биха могли да търсят тука войници? Това бе първата мисъл на Росита. Войска минаваше често нагоре-надолу по долината, но никога не се приближаваше до ранчото, което — както вече знаем — беше далеко от главния път. По каква работа бяха тръгнали войниците, за да се отклонят от обичайния си път?
Такива въпроси си задаваше Росита; после изтича в къщи да попита майка си. Но и тя не можа да й отговори; тогава девойката се върна край плета и пак надникна през него.
В това време един военен — от хубавото му облекло личеше, че е офицер — се отдели от другите и препусна към къщата. След няколко мига наближи, спря коня си до плета и погледна над кактусите.
Росита можа да види само окичената с пера шапка и лицето, което позна веднага. Беше същият офицер, който я оглеждаше така безочливо на празника Сан Хуан. Комендант Вискара.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
От своето място офицерът виждаше много добре девойката, застанала в цветната градинка. Тя се бе отдръпнала до вратата и щеше да влезе в къщи, но се обърна да извика Сиболо, едрото куче вълк, което лаеше ожесточено и заплашително по госта.
Кучето се покори и се прибра с недоволно ръмжене в къщи. Явно беше, че му се иска да позахапе краката на коня.
— Благодаря, прекрасна сеньорита — каза офицерът. — Много сте любезна, че ме запазихте от това свирепо зверче. Бих искал то да е единствената опасност, която ме заплашва в тоя дом.
— От какво има да се страхувате, сеньор? — запита изненадано Росита.
— От очите ви, сладко девойче: по-опасни от острите зъби на кучето ви, те ме нараниха вече.
— Кавалере — отговори Росита, като се изчерви и отвърна глава, — не сте дошли сигурно да се шегувате с една бедна девойка. Смея ли да запитам по каква работа сте тук?
— По никаква работа, мила Росита; само за да ви видя … Не, не си отивайте! Имам и работа… Жаден съм и спрях да пийна нещо. Няма да ми откажете една чаша вода, нали, прекрасна сеньорита?
Последните думи, казани набързо и на пресекулки, целяха да не позволят на девойката да прекрати разговора, като се прибере в къщи, както възнамеряваше. Вискара не беше жаден, нито му се пиеше вода; но гостоприемството задължаваше девойката да донесе исканата чаша, а това можеше да помогне на намеренията му.
Без да отговори на ласкателните думи, тя влезе в къщи и след малко изнесе кратунка с вода. Като стигна до мястото гдето плетът бе прекъснат, за да се влиза в двора, тя подаде на офицера кратунката и зачака той да й я върне. За да придаде правдоподобност на искането си, Вискара изпи насила няколко глътки, плисна останалата вода и подаде кратунката. Девойката простря ръка да я вземе, но той продължаваше да държи здраво съда, като я гледаше упорито и безочливо.
— Мила сеньорита — каза той, — мога ли да целуна хубавата ръчица, която бе така любезна към мене?
— Върнете ми съдинката, моля!
— Не, няма да я върна, докато не си платя питието. Ще приемете ли?
Той спусна една златна унция в кратунката.
— Не, сеньор, не мога да приема заплащане за нещо, което съм сторила по задължение. Няма да взема жълтицата — добави твърдо тя.
— Та вие вече грабнахте сърцето ми, мила Росита! Защо да не вземете и това?
— Не ви разбирам, сеньор; приберете си парите, моля, и ми дайте съдинката.
— Няма да ви я дам, ако не я вземете заедно с това, което е в нея.
— Тогава може да я задържите, сеньор — отговори тя, като се обърна, за да си отиде. — аз отивам да си гледам работата.
— Още не, сеньорита! — извика Вискара. — Трябва да ви поискам още една услуга — да си запаля пурата. Ето, вземете съдинката! Виждате ли, парите не са вече в нея! Ще ми простите ли, че ви ги предложих?
Вискара видя, че я бе оскърбил, и с това извинение се стремеше да я успокои. Тя взе кратунката от ръцете му, после влезе в къщи, за да му донесе искания огън за пурата.
След малко се показа с няколко въгленчета на едно мангалче.
Когато дойде до входа, тя видя с изненада, че офицерът е слязъл от коня си и го връзва за един кол.
А докато му поднасяше мангалчето, той каза: — Уморих се от ездата; — смея ли да помоля, сеньорита, за позволение да почина няколко минути на сянка?
Макар и ядосана от това искане, девойката можеше да отговори само утвърдително; и още в следния миг комендантът влезе в ранчото, като дрънкаше с шпорите и сабята си.