Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Много особено и добре измислено наистина. А как мислите, прекрасна Росита, ще можете ли да ме научите?

Старицата, която седеше досега загледана в земята, трепна, като чу, че гостът произнася името на дъщеря й, и вдигна очи да го огледа.

— Говоря най-сериозно — продължи той. — Мислите ли, че ще можете да ме научите на това полезно изкуство?

— Не, сеньор — бе лаконичният отговор.

— О, сигурно не съм толкова тъп! Мисля, че ще мога да се науча … Изглежда, че трябва само да се хване така ей това нещо… — при тия думи той се наведе и сложи ръка на совалката, така че докосна пръстите на девойката — после да се промъкне ей така между нишките, нали? …

В този миг, повлечен сякаш от безумните си страсти, той като че се самозабрави и като се обърна към поруменялата Росита, продължи полугласно:

— Сладка Росита! Аз те обичам!… Една целувка, красавице! Една целувка! — и преди тя да успее да се измъкне от ръцете му, които я бяха вече обгърнали, офицерът впи устни в нейните.

Девойката изпищя; друг, по-силен и див писък й отвърна от къта. Старицата скочи от мястото си, изтича и се нахвърли като тигрица върху офицера. Дългите костеливи ръце се протегнаха и стиснаха още в следния миг гърлото му.

— Махай се, вещице! Махай се! — викаше той, като се мъчеше да избяга. — Махай се, ти казвам! Инак ще скъся проклетия ти живот със сабята си! Махай се! Махай се, ти казвам!

Но старицата продължаваше да го стиска и да пищи, като късаше яростно яката, еполетите му и каквото й попадне.

Много по-остри от нейните нокти бяха зъбите на едрото куче вълк, което скочи почти едновременно с нея от мястото си, захапа офицера за нозете и го накара да изреве, колкото му глас държи.

— Хей, вие отвън! Сержант Гомес! Ох, измяна! Помощ, помощ!

— Ах ти гачупинско куче! — пищеше старицата. — Испанско куче! Можеш да викаш страхливите си помагачи! Ох, да беше тук юначното ми синче или мъж ми да беше жив! Ако бяха тук, ти нямаше да излезеш жив през прага на тоя дом, който си дошел да скверниш! Махай се! Върви при твоите поблани … при твоите miargaritas130! Махай се… да те няма!

— Дявол да ви вземе! Прогонете това куче! Хей, Гомес! С пищовите! Застреляйте го! По-скоро! По-скоро!

Отбранявайки се със сабята си, храбрият комендант успя да стигне най-после до коня.

Нозете му бяха съвсем издрани, но с помощта на сержанта той успя все пак да се качи на седлото.

Сержантът стреля и с двата пищова срещу кучето, но не го улучи; като разбра, че има работа с многоброен враг, животното изтича вътре.

Кучето не се чуваше, но когато седна на коня, комендантът чу подигравателен смях в ранчото. В ясния нежен звук той позна гласа на красивата девойка!

Безкрайно оскърбен, той би могъл да обсади къщата с взвода си и да убие кучето, ако не се страхуваше, че войниците може да научат причината за злополучното му отстъпление. А такова унижение той не искаше да изпита.

Затова се върна при войниците си, изкомандува да тръгнат и конният взвод пое към града.