Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Щом чу познатия глас, кучето излезе от скривалището си и заскача, като въртеше опашка и гледаше с умиление господарката си.

Девойката се наведе, пъхна ръка в рунтавата му козина и започна да опипва тялото и нозете му, като се страхуваше всеки миг, че ще открие кървава следа от куршум. За щастие сержантът не бе се прицелил точно. Сиболо не беше нито ранен, нито дори одраскан; изглеждаше съвсем здрав и бодър и подскачаше около младата си господарка.

Той беше прекрасно животно, от ония великолепни овчарски кучета в Ню Мексико, които — макар и от полувълча порода — защищават успешно цяло стадо овце от нападение на вълци или дори на още по-див звяр, какъвто е мечката. Те са най-добрите овчарски кучета по света, а Сиболо беше най-прекрасен представител на породата си. Като се увери, че не е пострадал, господарката му стъпи на банкета и протегна ръка към някакъв особен предмет, закачен на стената. Предметът приличаше донегде на наниз от недобре приготвени наденици; но не бяха наденици, при все че бяха нещо много хубаво за Сиболо, чиито светнали очи и радостно скимтене показваха, че знае какво е. Да, Сиболо нямаше да научи сега какво е наниз от тасахо. Сушеното бизоново месо беше негово отдавнашно, многократно опитвано любимо ядене; това пролича още в следния миг. когато той захапа месото и започна усърдно да го яде. Все още неспокойна, хубавата Росита надникна през какггусовия плет, за да се увери, че няма никой наблизо. Но този път имаше — само че от този човек тя не се изплаши. Напротив. Приближаването на младежа със синята манга и богато нагизден кон оказа съвсем различно въздействие и сърчицето на Росита затуптя доверчиво.

Младият конник беше ранчерът дон Хуан. Той яздеше право към входа и щом видя русокосата, извика с откровен приятелски глас:

— Buenos dias, Rosita (Добър ден, Росита)! Отговорът бе също така приятелски и откровен — обикновено отвръщане на поздрава:

— Buenos dias, Don Juan! (Добър ден, дон Хуан!)

— Как е днес майка ви?

— Muchas gracias (Много благодаря), дон Хуан! Както всякога. Ха, ха, ха! Ха, ха, ха!

— Ха! — извика дон Хуан. — Защо се смеете, Росита?

— Ха, ха, ха! Не видяхте ли чудесните войници!

— Видях ги. Срещнах взвода, като слизах насам; препускаха нагоре из долината, а комендантът яздеше далеко пред тях, сякаш го гонеха апахи. И наистина помислих, че са срещнали индиански бойци — защото така яздят обикновено след свиждане с ония юнаци.

— Ха, ха, ха! — продължаваше да се смее русокосото девойче. — А не забелязахте ли нещо по-особено по офицера?

— Забелязах, струва ми се; изглеждаше да е препускал из храсталаци; но толкова бърже префуча, че едва можах да го зърна. А неговият поглед бе съвсем недружелюбен. Сигурно си спомня загубените златни унции на Сан Хуан. Ха, ха! Но защо се смеете, мила Росита? Да не са били тук войниците? Да не се е случило нещо?

Росита разказа за посещението на коменданта; как се отбил да запали лула и да изпие чаша вода; как влязъл в къщи и бил нападнат от Сиболо, поради което побързал да се върне при коня си и да напусне къщата. Но тя премълча най-важната подробност. Не спомена за оскърбителните предложения на Вискара, нито за целувката. Страхуваше се от по-следиците на такова съобщение. Знаеше, че дон Хуан има буен, сприхав нрав. Не би могъл да изслуша спокойно такива неща; би си създал неприятности заради нея; тези съображения я караха да премълчи причината, довела до разправията. Затова предаде само най-забавното от случката, като се смееше от все сърце.