Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Но нямаха нищо общо с хората от долината или от града; не бяха нито испанци, нито индианци. Отличаваха се и от двете раси толкова, колкото и самите те се различаваха помежду си. Падрето беше прав: тия хора бяха американци. Бащата и майката се бяха заселили отдавна в долината; никой не знаеше отгде са дошли — знаеше се само, че са пристигнали през прериите откъм изток; бяха еретици, но падретага не бяха успели да ги включат в лоното на черквата си, нито пък да ги прокудят или накажат, и то само благодарение намесата на военния комендант; и най-после знаеше се, че простолюдието в селището гледало и двамата със суеверен страх. Напоследък това чувство бе минало само към майката на Карлос и взе нов облик: почнаха да я смятат за hechicera, за вещица, и се кръстеха набожно, щом я зърнеха. Това се случваше впрочем не много често, защото тя се явяваше твърде рядко между хората. Бе отишла на фиестата за Сан Хуан само по настояване на Карлос, който искаше да достави малко удоволствие на любимите си майка и сестра.
Техният усамотен живот се дължеше донегде на американския им произход. От много време вече между испано-мексиканци и англо-американци съществуваше омраза, насаждана от властите и разпалвана от духовенството. Над мексиканската граница се бе надвесила вече сянката на бъдещите исторически събития; завземането на Флорида и на Луизиана бе очевидно само стъпка по пътя на американското разширение. Тези въпроси се разбираха напълно само от по-интелигентните; но цялото население бе надъхано с пакостните страсти на расова ненавист.
Семейството на ловеца на бизони беше също жертва на този предразсъдък, затова живееше съвсем отделно от другите жители на долината. То поддържаше връзки с туземното индианско население — с бедните тагни, които почти не познаваха тези противоамерикански настроения.
Ако влезем в ранчото на Карлос, ще видим русокосата Росита, седнала на рогозка да тъче ребоси. Станът й е направен от няколко грубо издялани дървета. Той е толкова прост, че не заслужава да се нарича машина. И все пак дългите синкави нишки, обтегнати успоредно и трепващи от Допира на гъвкавите пръсти на Росита скоро ще се превърнат в хубав шал, който ще закрива главата на някоя гиздава поблана от градчето. Никой в долината не тъче по-хубави ребоси от сестрата на ловеца на бизони. Ако той надминава всички младежи в ездаческото изкуство, тя е ненадмината в полезния занаят, с който се препитава.
Ранчото има само две стаи, значи една повече, отколкото имат други. В това се проявяваше англосаксонската духовна изтънченост. Семейството на ловеца на бизони не бе възприело още индианския бит.
Кухнята е по-голямото и същевременно по-весело помещение, защото се осветява през отворената врата. Вътре се вижда малко огнище, наподобяващо жертвеник, пет-шест глинени гърнета, прилични на старинни вази, няколко кратунени чаши и копанки, каменна плоча за тортили, наклонена на една страна върху късите си крака, няколко възглавници за сядане, бизонови кожи, използувани за същата цел, чувал царевично брашно, няколко китки сушени билки и нанизи от червени и зелени пиперки. Никакви икони; това е единствената къща в долината, гдето погледът е лишен от удоволствието да види такова нещо. Ясно е, че семейството на ловеца е от еретици.
Но това, което ще привлече вниманието ви още с влизането, е старицата, седнала до огъня да пуши лула с пунче. Странна е тази старица, странен е бил сигурно и животът й. Но никой не го знае. Нейните остри тънки черти, буйната бяла коса, суровият блясък на очите — всичко й придава чудноватост. Познавачът би разбрал веднага, че се намира пред едно необикновено същество. Чудно ли е тогава, че простолюдието я смята за магьосница?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Росита бе коленичила на пода и прекарваше малката ръч на совалка през памучната основа. Тя пееше — а пееше прекрасно — ту някаква весела песенчица на американските горяни, която бе научила от майка си, ту някакъв старинен испански романс — може би „Трубадур“, — чудесна мелодия и много подходяща за модерната песен „Не люби“. „Трубадур“ беше любима песен на Росита, а когато тя си акомпанираше с бандолона, звучащ като китара, слушателят биваше възхитен.
Тя пееше сега, за да се залисва и разсейва мъката си, и сребърният гласец звънтеше сладостно и ясно, макар и без акомпанимент.