Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
При все че научи само толкова, дон Хуан беше наклонен да погледне по-сериозно на станалото. Посещението от Вискара … чаша вода … запалване на пура … влизане в ранчото… все необичайни, но съвсем не смешни случки, помисли дон Хуан. След това идва изхвърлянето на кучето … унизителното изгонване от къщи… и то пред собствените му войници!… Вискара, самомнителният Вискара … най-висшият военен на селището… герой от стотици несъстояли се битки с индианците… да бъде победен от куче! Наистина, мислеше дон Хуан, това съвсем не е смешно. Вискара Ще си отмъсти или поне ще се опита да го стори.
Случката пробуди и други неприятни мисли у младия ранчеро. Какво бе довело коменданта в ранчото? Как бе открил това убежище, това усамотено кътче, което беше за дон Хуан средище на вселената? Кой го бе насочил насам? Какво бе отклонило взвода от главния път гдето се движи обикновено?
Такива въпроси си задаваше дон Хуан. Да разпитва Росита би значело да издаде чувство, което предпочиташе да крие — ревнивостта си.
А той изпитваше наистина ревност. Тя му е поднесла, разбира се, чашата вода… Тя му е запалила пурата… Може би го е поканила в къщи! И сега дори изглеждаше развеселена, а не разгневена от направеното й посещение.
Мислите на дон Хуан станаха изведнъж още по-горчиви и той не се присъедини към смеха на любимата си.
Когато след малко тя го покани да влезе, в чувствата му настъпи обрат и той си възвърна предишното настроение. Слезе от коня и последва Росита през градината към къщи.
Девойката седна до стана и продължи работата си. а на младия ранчеро позволи да коленичи на рогозката до нея и да разговаря колкото иска. Тя не му правеше бележка, когато й помагаше да оправя преждата или да отвие някоя замотана нишка; тогава пръстите им се докосваха и оставаха допрени по-продължително, отколкото беше необходимо за оправяне на възела.
Но никой не забелязваше това — майката на Росита бе унесена в следобедната си почивка, а Сиболо дори ако виждаше нещо нередно, не споменаваше никому нищо; само въртеше опашка и гледаше доброжелателно дон Хуан, сякаш одобряваше напълно държането му.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Когато Вискара се прибра в разкошното-си жилище, първата му грижа бе да поиска вино. Донесоха му го и той започна да пие жадно, с гневна упоритост.
Мислеше да задуши по тоя начин мъката си; и за известно време успя.
Виното носи облекчение, но то е временно. Можете да опиете и упоите ревността си, но няма да я задържите в това състояние. Тя ще изтрезнее скоро… По-скоро от самия вас. И всичкото вино по света не ще може да я удави напълно.
Сърцето на Вискара бе изпълнено с различни страсти. Там имаше любов, каквато може да изпита един разпътник; имаше ревност; гняв от грубите обноски към него; наранено самолюбие, защото мислеше, че златните галони и красивите пера го правят покорител на женските сърца; а на всичко отгоре и горчиво разочарование.
Последното чувство се засилваше и поради това, че той не виждаше как би могъл да поднови ухажването си. Да опита повторно посещение би Значело да се изложи на същото, а може би и на по-лошото огорчение.
Ясно беше, че девойката не иска и да го знае въпреки красивата униформа и високия му чин. Видя, че тя никак не прилича на другите девойки, с които бе имал работа — не прилича на тъмнокожите doncellas от долината, повечето от тях, а може би и всички, щяха да вземат унцията му, без да продумат или да се изчервят!
Ясно беше, че не може да отиде вече в ранчото. Где би могъл тогава да я срещне … да я види? Знаеше с положителност, че тя рядко идва в града, а на забавление само когато брат й е тук. Как и кога би могъл тогава да я види? Нямаше никаква надежда да поправи първата си погрешна стъпка … да, никаква възможност, все едно, че девойката, за която копнееше, е затворена зад стените на някой манастир! Безнадежден случай, наистина! Така размишляваше той.
Макар и да изрече тия думи, той не вярваше, че е наистина така. Нямаше намерение да отстъпи толкова леко… Той… донжуанът Вискара, да не сполучи да покори някаква бедна ранчера! Не бе пропадал досега и нямаше да пропадне! Суетността му беше достатъчна да го тласне напред, но той имаше и друг подтик за властното си увлечение — защото то бе станало наистина властно. Срещнатата съгротива… мъчнотиите в това начинание го подтикваха към по-голяма дейност и усърдие.