Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Напълно сигурен съм. Убеден съм, че снощи са се срещнали, и то насаме. Когато наближих тяхната къща, видях пред реката човек, който бе опрял лице до решетката, сякаш приказваше с някого отвътре. Помислих, че е някой приятел на дон Амбросио.

Като дойдох по-близо, човекът — загърнат в манга — се дръпна назад и се метна на коня си. Представи си каква бе изненадата ми, когато познах вчерашния черен жребец на ловеца на бизони!

Когато-влязох и запитах за домакините, разбрах от слугите, че господарят им бил на мината, сеньоритата се била вече прибрала и нямало да приема никого тази вечер!

— Така бях кипнал, дявол да го вземе, че не знаех какво да приказвам. Невероятна работа; а все пак, както е вярно, че съм офицер, така е вярно и това, че тоя приятел е в тайна връзка с нея.

— Изглежда наистина невероятно. Какво смяташ да правиш, Робладо?

— О, погрижих се вече! За в бъдеще тя ще е под по-строг надзор, понамекнах малко на дон Амбросио. Вие знаете тайната ми, господин полковник. Магнитът, който ме привлича, е мината. Но безобразно глупаво и смешно е да имам за съперник оногова. Ха, ха ха!

Робладо се позасмя неестествено.

— Знаете ли какво — каза той, като му хрумна нещо ново, — падрето не обича червенокосото семейство. Това личи от тазвечерните му загатвания. С помощта на черквата можем да се отървем без много шум от негова милост. Падретата имат право да го изгонят от селището, стига да установят, че е еретик. Нали?

— Да — отговори студено Вискара, като отпи от виното си. — Но ако изгонят него, драги мой, ще пропъдят и друг някой. С тръна ще иде и розата124. Разбираш ли ме?

— Напълно.

— А това аз, разбира се, не желая — поне засега. След някое време може да бъдем доволни да се отървем от розата, тръните и храста с корените му заедно. Ха, ха, ха!

— Между впрочем, господин полковник — запита капитанът, — напредвате ли? Бяхте ли у тях?

— Не, драги Робладо, нямах време. Нали знаеш — далеко е; а чакам и да се махне оттук оня. По-удобно е да я ухажвам в негово отсъствие.

— Да се махне ли? Какво имате предвид?

— Ловецът на бизони заминава скоро за прериите, може би за няколко месеца, да реже бизонско месо, да лъже индианците и така нататък.

— Охо! Не е лошо!

— Както виждаш, скъпи другарю, насилието е съвсем излишно. Само търпение — има време за всичко. Докато се върне нашият храбър бизонски ловец, ние ще си уредим работиците. Ти ще си собственик на богати мини, а аз…

На вратата се чу леко потропване и гласът на сержант Гомес, който питаше може ли да види коменданта.

— Влез, сержанте — извика полковникът. В стаята влезе неприятният вахмистър; по вида му личеше, че току-що се връща от езда.

— Е, сержанте? — каза Вискара, когато войникът се приближи. — Казвай! Капитан Робладо може да чуе това, което ще кажеш.

— Живеят, господин полковник в последната къща накрай долината, на Цели десет мили отук. Само трима са: майката, сестрата и братът, както ги видяхте на фиестата. Има трима-четирима прислужници тагни, които го придружават на лов. Цялото му имущество е от няколко мулета, волове и коли. С тях пътува. И сега се готви за път. До три-четири дни най-късно ще тръгне. Отивал далече, както разбрах, по някакъв нов път, през Ляно Естакадо.