Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— А каква карга128, майко! Никога досега не е имал такава карга! Чудя се отгде е взел Карлос толкова пари!

Росита не знаеше с положителност отгде, но отгатваше донегде кой се е проявил като приятел на брат й.

— Ay de mi — продължи тя. — Той ще забогатее много, ако намери добър пазар за чудесната си стока — ще се върне с цели стада мулета. Как копнея да се върне по-скоро! Едно … две … три … шест … Да, само шест резки има на дървото. Ох, ще ми се да е пълно с резки и от двете страни!

Докато говореше, Росита бе втренчила поглед в малка пръчица от кедрово дърво, окачена на стената; на пръчицата личаха шест малки резки. Тя беше нейният часовник и календар, гдето щеше да отбелязва до завръщането на брат си всеки изминат ден, за да знае колко време е минало от заминаването му.

Като погледа една-две минути кедровата пръчица и се помъчи да изкара шестте резки седем, тя се отказа от намерението си и продължи да тъче.

Старицата остави вретеното, за да вдигне похлупака на пръстеното гърне, което къкреше на мангала. От гърнето лъхна приятна пара, защото там се вареше, ситно нарязано тасахо, подправено с кромид и чиле Колорадо.

— Ниня, гнездото се свари — каза тя, като извади на дървената лъжица парченца от гозбата и ги опита, — да обядваме.

— Добре, майко — каза Росита, като стана. — Ей сега ще направя тортилите.

Тортилите се ядат само докато са топли — тоест, те са вкусни само докато са топли или току-що снети от комала129. Затова трябва да се пекат непосредствено преди започване на яденето или докато то продължава.

Росита отмести гърнето и сложи на жаравата комала. Донесе друго гърне, гдето имаше вече сварена царевица, и го остави до метате, тоест до камъка за месене на тортилите; после взе продълговата каменна точилка и смачка с нея на тесто част от варената царевица. След това отмести камъка и точилката, взе с хубавите си розови пръсти колкото трябва тесто за една тортила, измеси го най-напред на топка, после го разплеска между дланите си, докато стана тънко като вафла. Оставаше само да го метне върху горещия комал, да го остави там само за миг, да го обърне и на следния миг да го поднесе, готово за ядене.

Всичко това изискваше голяма сръчност, но Росита го извърши с умение, от което личеше, че е опитна тортиларка.

Като натрупа достатъчно тортили на чинията, Росита прекрати работата си; майката бе насипала вече гисадото и двете започнаха да се хранят; ядяха без нож, вилица или лъжица; топлите тортили можеха да се нагъват всякак и заместваха тия културни придобивки, които се смятат съвършено излишни в мексиканските ферми.

Тъкмо бяха привършили скромния си обед, когато до слуха им достигна някакъв необикновен шум.

— Ха! Какво е това? — извика Росита, като скочи и се ослуша.

Звукът проехтя повторно през отворените врати и прозорци.

— Сигурна съм, че е тръба — каза девойката. — Трябва да са войници?

Тя изтича най-напред до вратата, после до кактусовия плет и надникна през пролуките на зелените колони.

Наистина бяха войници. Взвод конни копиеносци, които се движеха по двама в редица из долината, и то не много далеко оттук. Блестящото им въоръжение и знаменцата на копията им придаваха весел и приятен изглед. Когато Росита ги забеляза, те тъкмо се бяха строили и спрели с лице към ранчото на по-малко от сто фута зад плета. Явно беше, че целта им е именно нейният дом.