Смъртта е занимание самотно

— Слушай. — Наклони се напред като Ърнест Тизигър в мрачните коридори на „Старият зловещ дом“, или като доктор Приториъс в „Невястата на Франкенщайн“. — Отзад, влизал ли си зад екрана? Не? Покачи се на сцената и се вмъкни в нощта зад платното. Невероятно изживяване! Все едно, че си в кривите стаи на Калигари. Ще си ми вечно благодарен.

Стиснах му ръката и занемях.

— Боже мой! — възкликнах. — Ръката ви! Та това е лапата, която се протяга иззад мрака на библиотечните лавици в „Котката и канарчето“, да сграбчи и отнесе адвоката, преди да е прочел завещанието, нали?

Шейпшейд се взря в дланта си, положена в моята, и засия.

— О, ама ти си бил чудесно момче!

— Старая се, господин Шейпшейд — отвърнах, — старая се.

Влязох вътре, залитнах по пътеката между редовете, докато опипах пътя до месинговия парапет, едва не се пребих по стълбите към авансцената и се вмъкнах през вечно здрачната сцена зад екрана, да погледам великите привидения.

А те наистина бяха привидения, източените, бледи и чернооки призраци на времето — усукани като бял карамел от страничния ъгъл, в който стоях, те безшумно размахваха ръце и движеха устни в очакване на музикалния съпровод, който още не беше започнал.

Трик-трак-трик-трак — ето го Феърбанкс с лице на верев и Гиш, размазана върху екрана, и шишкавия Ербъкъл — изтънял от страничната гледна точка, тъй блъска изпосталяла глава о горната страна на рамката и се разтопява в мрака, докато аз стоя и усещам как приливът се хлъзга под пода, под кея, под киното, а то потъва в бурните вълни, накланя се, скърца и потреперва, изпод дъската лъхти на солена вода, картините, бели като каймак, черни като мастило, трептят върху екрана, салонът се вдига като мех и се отпуща, издишайки пак като мех, и аз се гмуркам в него.

В този миг гръмна органът.

Също както тогава, преди няколко часа, когато огромният невидим ескаватор се хвърли да удари по кея.

Салонът се килна, издигна се и се метна надолу, сякаш понесен от напора на влакчето от пратера.

Органът изригваше, ревеше и отекваше Баховият прелюд в до диез минор така, че прахолякът се разхвърча от старите канделабри, завесите се размърдаха неспокойно като погребални савани, а пък аз, зад екрана, посегнах да се хвана за нещо, но ме достраша, че нещо също може да посегне към мен.

Бледите образи отгоре страдаха и бъбреха неразбрано, Фантомът се спусна по стълбището на Парижката опера в бялата си черепна маска и шапка с пера, тъй както Шейпшейд, миг преди това, беше прекосил тъмната пътека, за да раздвижи и да раздрънка месинговите халки на късата завеска около органа, да се настани като Съдбата и Ориста, да разиграе клавишите, затворил очи и отворил уста, и да остави Бах да се излива.

Боях се да погледна назад, затова се взирах напред, край деветметровите фантоми към една невидима публика, прикована на столовете, разтърсвана от музиката, притегляна от страховитите изображения, вдигана и тласкана надолу от прилива изпод палубата на салона.