Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Тогава Кубрат вдигна глава и видя едно момче, застанало на ръба на площада. А до момчето стоеше златен кон.
9.
И всички — и хората на лявата ръка, и хората на дясната ръка, и дори великият жрец — отправиха погледи нататък, накъдето гледаше ханът. Удивиха се, като видяха момчето и коня, защото там склонът на могилата беше стръмен, та те като че ли изникнаха из земята. И всички помислиха, че някакво конярче води нов кон на хана.
Но жрецът пръв обърна глава и се сепна, като видя лицето на хан Кубрат. Ханът имаше бялото вкаменено лице на човек, който е видял призрак.
А хан Кубрат се смрази, защото видя самия себе си, такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Момчето Кубрат беше възкръснало. Никой не помнеше момчето Кубрат — може би само мъдрата Акага — всички други бяха мъртви, и приятелите, и враговете на момчето Кубрат. Но той самият се помнеше и носеше в спомените си очертанията на своето собствено тяло и на своето собствено лице.
Като че ли не е било.
Някога, преди шестдесет години, когато вдигнеше завесата на майчината си шатра — а майка му беше сестра на Моходу Хеу, момчето Кубрат се виждаше отразено в огромно сребърно огледало, изправено тъкмо срещу входа. Огледалото го отразяваше целия — от петите до косата, обгърнат от сребърното сияние на светлината, която струеше през входа откъм гърба му. От дванадесетата до седемнадесетата му година очертанията на тялото му не се измениха. И се помнеше — сякаш стотици пъти се повтаряше едно и също вдигане на завесата и в огледалото изникваше един и същи човек. Високо и тънко беше момчето, много високо и много тънко, с дълги нозе и ръце и с дълъг врат. Сиянието на светлината като че ли разтопяваше очертанието му и стесняваше черния силует, та Кубрат изглеждаше още по-висок и по-тънък. Светлината струеше и между колената му, защото нозете му леко се изкривяваха, светлина струеше и между гърдите и ръцете му, защото плещите му бяха много широки, а кръстът тесен, та ръцете висяха надолу, без да се опират в тялото. Светлината идваше откъм гърба на Кубрат и лицето му беше тъмно, но върнатата от огледалото светлина хвърляше призрачно отражение, и той помнеше лицето си — с големите продълговати очи, с голямата уста, с правите черни вежди. И нещо странно имаше в това лице — нещо, което Кубрат търсеше в лицата на другите, но се срамуваше да си признае, че го среща само в лицата на млади жени — светлината се плъзгаше по онова лице, светлината го милваше.
Но имаше и нещо друго, нещо съдбоносно важно, което отпечата този образ в паметта на Кубрат, та той го придружаваше през годините. Защото това не беше само спомен, то беше и ясновидство.
Когато за пръв път Кубрат се видя отразен в огледалото — беше болен и челото му гореше — той изведнъж си спомни, че вече е виждал тези очертания и това лице. Тогава момчето реши, че ги е сънувало, и реши, че това е пророчество. Той беше сънувал себе си още когато беше толкова малък, че очите му стигаха на височината на майчиното му ложе и това ложе му се струваше обширна поляна, по която могат да препускат коне. И юношата Кубрат реши, че човеку е дадено да сънува бъдещето си, та цели шестдесет години — цял кръг на Слънцето, Юпитер и Луната — за Кубрат неговият спомен беше доказателство, че човек може да прекрачва през междата на годините.
Затова, когато видя момчето, Кубрат усети, че се вледенява.
Преди тридесет години в далечната Джунгария някакъв отряд на вражите племена Нушиби, вечни врагове на Дулу, хвана Кубрат. А беше толкова студено, че когато човек плюеше, чуваше как замръзналата слюнка траква върху леда. И нушибите съблякоха Кубрат гол край една вледенена река и започнаха да го поливат с речна вода. Те лееха водата бавно и тя се разливаше като прозрачна дреха върху Кубрат. И пред очите му течеше сякаш разтопено сребро, та изгаряше плещите и тялото му, а от страшната болка в главата му светна и го ослепи бяла светкавица. Той се мъчеше само да държи отворени очите си, защото водата се вледеняваше и сковаваше клепките му, пък той искаше да умре с отворени очи. И пред очите му се ширеше степта, обляна от светлина, та се вливаше като река в главата му и в душата му. Дали от болка, или отворените му очи вече бяха обковани от тънко стъкло лед, но Кубрат виждаше степта странно разлята, мъглива като мираж. И бързо дойде мигът, когато той не можеше да повдига гърдите си, оковани от леда, и устните му поемаха бързо-бързо само капки въздух. А болката в сърцето му стана такава, че сърцето му най-напред се сви като просено зърно, после изведнъж се изду, изпълни тялото му и преля в степта, та целият видим свят се превърна в Кубратово сърце. И това сърце бавно се издуваше и свиваше, а заедно с него бавно се издуваше и свиваше степта, небето, кръгозорът, като че ли бяха направени от нещо като въздух.