Белия дявол — Синове

Часовникът на пристанището удари десет пъти. Градът беше потънал в мрак, макар че тук, на брега морето като че ли разкъсваше нощта и лъчеше сребристо. „Време е!“ Марс стана, загърна се в кожуха и тръгна към града. Отиваше да убие градоначалника Хюсеин паша не защото това убийство щеше да донесе нещо на бащиния му народ, а защото вече не можеше да понася това безбурно пътуване из Империята. Марс беше виждал пашата един-единствен път, в петък, на излизане от джамията, а днес, неделя, беше определил за ден на екзекуцията му. „Ще осея пътя си с трупове — мислеше спокойно, крачейки към Варна. — Откъдето мина, ще всявам ужас и неведение… Докато един ден рязаният им султан обяви възкресението на Белия дявол!“

Марс не разполагаше с план за нападение, нямаше такъв и когато в Шумен закла агата на еничарите. Щеше да действа според обстановката и пак според нея да търси начин да се добере до коня си. Близо месец скиташе из Империята, а никой не беше го попитал кой е. Това започваше да го нервира. Ако под името Шкодер лежеше в тревата и дебнеше света, сега, въоръжен и с кърваво име, и с титла, не можеше да понася нито анонимността си, нито овчето доверие на резаните.

Марс прескочи остатъците от крепостни стени и влезе в града. Из дрехите му се спотайваха една дузина ножове за хвърляне, два пищова с вдигнати чакмаци и оловно топче на верига, с което можеше да пръсне мъжки череп от десетина метра при пълна тишина. Пътят го изведе на градския площад или мегдан, както му викаха турците. Пред конака дремеха две заптии, пред хана се суетяха няколко боси ратаи, мъчейки се да впрегнат един подплашен кон в каруца. Зад гърба му долиташе звукът на зурна и веселият, похотлив смях на жени. Високо зад оградата на солидна къща светеше резбована решетка на харем. Марс се метна на каменния зид, почака да лавнат кучета, но гончетата на велможата вечеряха и нямаха ни обоняние, ни слух. Марс пропълзя по оградата, впи пръсти в решетката и на мускули вдигна очите си до прозореца на харема. Беше сгрешил. Вместо градоначалника на копринените миндери се валяше стар шопар с очи, потънали в тлъстини, и корем, нагънат като гуша на дойна крава. Марс се отхвърли от стената, скочи на калдъръма и продължи обхода по сараите. Тази нощ закла четири кучета, предизвика две преследвания по варненските сокаци, но не успя да открие жертвата си… Когато яхна Ром и препусна на юг, гневът му кипеше като вулкан, но тялото му беше сковано в лед и с истински усилия движеше мускулите на лицето си. „Търсейки пашата, трябваше да избия помощниците му! — крещеше яростната му природа. — Каквото на върха, това и в подножието му, каквото в недрата, това и на повърхността!“ Ром настървено гълташе пространствата, изкачваше се по скатове, спускаше се в падини, но спазваше посоката и Марс го остави да излива енергията си. „Мъдростта, Марс — беше казала Бриджит, — не ламти за светлина, не крещи и не привлича погледи. Мъдростта е толкова тиха, че изглежда няма. Не се блазни от княжеско велелепие. Хермес учителят е казал «Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе!»“ Тогава, взрян в слабините й, Марс не разбра нищо, но сега думите й пищяха в ушите му. Пред него се изпречваше планина, висока и снежна. Събрал поводите, стиснал шенкела, той задържаше жребеца на объл зелен хълм и търсеше с поглед проход в гигантския верижен масив, който изплуваше от морето и летеше на запад като татарска стрела. Проход нямаше. Долу беше пролетта, горе дивата планинска зима, но Хермес беше казал: „Каквото горе, това и долу…“ и Марс отпусна поводите. Беше дошло време да разгадае смисъла на тази мъдрост.