Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— А? — изтърси глуповато тя, толкова объркана, че беше спряла да плаче. Челюстта й се разклати и Хелън осъзна, че Лукас се смее.
— Ох. Не ме карай да се смея — каза той, макар че гърдите му продължаваха да подскачат нагоре-надолу.
Струваше й се забавно главата й да се поклаща така, затова и тя започна да се смее, съжали за това, но някак не можеше да спре. Сякаш болката беше толкова ужасна, че единственият начин да отмине беше със смях.
— Това наистина боли — каза той, когато започна да се овладява.
— Ако ти спреш, и аз ще спра — каза тя: нейният пристъп на смях също затихна.
Между отново напиращия от време на време кикот, те се заеха тихо да се справят с болката и да чакат телата им да се „закърпят“ сами. Въпреки болката, времето минаваше облекчаващо. С едното си ухо, Хелън долавяше равномерното биене на сърцето на Лукас, а с другото чуваше чайките. Зората щеше да изгрее всеки миг и тя се чувстваше напълно защитена за пръв път от седмици.
— Защо вече не те мразя? — попита тя, когато почувства, че костите на главата й са достатъчно заздравили, за да произнесе думите както трябва.
— Тъкмо се питах същото. Мисля, че Фуриите са си отишли. — Лукас въздъхна дълбоко, сякаш току-що бяха свалили от гърдите му огромна тежест, макар Хелън да знаеше, че главата й вероятно е тежка като топка за боулинг. — За миг се изплаших, когато бяхме във въздуха. Беше ми много трудно да не те нападна.
— Ние ли? О, ти можеш да летиш! — възкликна Хелън, осъзнавайки факта.
Спомни си как Лукас имаше навика да се появява и изчезва толкова внезапно и как беше чувала глухите и странни звуци при изпитанията и приземяванията му. Никога не го беше виждала да лети, защото никога не й бе хрумвало да погледне нагоре.
— Как се озова под мен? — попита тя, като смени съвсем леко позата си.
— Хванах те. Видях те да припадаш и се опитах да забавя падането ти, доколкото мога, но вече бяхме близо до земята, когато те обгърнах с ръка. — Той също се размърда, а после трепна от болка. — Не мога да повярвам, че сме живи.
— И аз. Помислих, че тази вечер идваш да ме убиеш, но вместо това ти си ме хванал — каза удивено тя, все още зашеметена. — Ти си ми спасил живота.
Сякаш падането беше изкарало цялата ярост от нея. Изобщо не мразеше Лукас. Почувства как натискът на ръцете му, които лежаха на гърба й, се засилва леко, а после се отпуска отново.
— Слънцето изгрява — каза Лукас след малко. — Да се надяваме, че сега семейството ми ще може да ни види.
— Всичко, което виждам, са гърдите ти — с дясното око, и пясъчни дюни — с лявото. Къде сме?
— На дъното на образувалия се при удара ни в земята кратер, върху последното късче от брега преди фара на Грейт Пойнт, точно при върха на най-тясната пясъчна ивица в най-северния край на остров Нантъкет.
— Толкова… лесно откриваеми — подметна Хелън.
— На практика в задния ми двор — пошегува се Лукас, а после трепна болезнено, когато се засмя. Притихна за миг, после проговори отново: — Коя си ти? — попита най-накрая.
— Аз съм Хелън Хамилтън — отвърна тя колебливо, несигурна накъде бие той. Прииска й се да можеше да види лицето му.
— Името на баща ти е Хамилтън, но това не е твоята Династия — каза той. Хелън почувства главната буква „Д“ в думата „Династия“ само от интонацията, с която си беше послужил. — Обикновено би взела името на майка си, която е от Потомците, вместо това на простосмъртния си баща. Коя е била тя? — попита той, сякаш цяла нощ бе възнамерявал да й зададе този въпрос.
— Бет Смит.
— Бет Смит. Ясно — каза той саркастично.
— Какво?
— Ами, „Смит“ очевидно е измислено име.
— Не можеш да си сигурен. Не знаеш нищо за нея. Как можеш да кажеш, че това не е истинското й име? — попита Хелън, преминавайки в отбранителна позиция.
Самата тя дори не познаваше майка си, а този непознат твърдеше, че знае повече от нея. Хелън се почувства леко засегната, задето се налагаше да признае пред себе си, че може би наистина беше така. Освен това за пръв път от часове тя ясно си даде сметка, че лежи върху него, и вече не искаше да е там. Опита се да се подпре на горната част на ръката си, но изгаряща болка я предупреди, че това няма да го бъде. След няколко немощни опита да се изтърколи от него, тя се предаде. Почувства как той се усмихва, а ръцете му се напрягат да я задържат, просто в случай, че успее да се измъкне.