Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
Никога преди не се беше опитвала да тича с пълна сила. Винаги беше знаела, че ако го направи, ще открие, че всички кошмари, които някога бе имала по отношение на себе си, са верни. Чудовище, откачалка, животно, вещица: всички прозвища, които си беше нашепвала, когато извършеше нещо невъзможно, щяха да изплуват на повърхността, ако си позволеше да се отпусне. Но когато чу Хектор да изръмжава името й, тя не се замисли какво щеше да означава или какво щеше да бъде усещането да затича толкова бързо, колкото можеше. Просто го направи.
Нещо я накара да излезе сред пущинаците. Мрачните, равни земи, които се простираха под избелващата всички цветове светлина на луната, по някакъв начин и се струваха по-безопасни от пътищата и къщите на нейния квартал. Ако щеше да умира, то щеше да е насаме, без слаби нормални същества да жертват себе си, за да спасят бедната Хелън Хамилтън, тяхната отдавнашна съседка и приятелка.
Ако трябваше да се обърне и да се бори, тя искаше да го направи под широкото, ниско небе на необитаемите части от своя остров, а не обкръжена от огромните крайбрежни къщи със стени, облицовани с дървени летви. Отправи се на запад, напряко през северната страна на своя остров, докато спокойните води в залива на Нантъкет се плискаха тихо някъде далече от лявата й страна, а Лукас и Хектор я викаха по име зад гърба и. Настигаха я.
Хелън пресече Полпис Роуд, заобикаляйки езерото Сесача-ча, докато видя истинския Атлантик: не по-спокойния му сродник, залива на Нантъкет, а разбунената вода в края на континента. Трябваше да се скрие, но земята беше равна и открита, а въздухът беше кристалночист и ясен. Хелън се загледа към тъмните вълни, които искряха като мастилено черен станиол на лунната светлина, и се помоли някаква мъгла или мараня да се появи и да я покрие. Този проклет океан й беше длъжник, задето едва не я погуби в детството й, помисли си тя истерично, и беше редно да си плати. След още няколко крачки, молбата на Хелън чудодейно получи отговор. Тя затича на север по крайбрежието към необитаемата пясъчна ивица в северния край на острова и навлезе във влажна, солена мъгла.
Във влажния въздух, Хелън чуваше преследвачите си още по-ясно и знаеше, че и те я чуват по-добре. Обзета от паника и изтощение, тя сляпо се хвърли в мъглата и помоли тялото си да се движи още по-бързо. На косъм от припадъка, почувства как тялото й олекна, а затрудненото й дишане изведнъж стана по-леко. Смазващият натиск върху ставите и гръбнака й от огромните й крачки рязко спря. Още се движеше, но вече не чувстваше нищо, освен студа и вятъра, който разпиляваше косата й. Втурна се през ръба на мъглата и не видя около себе си нищо, освен тъмнина и звезди. Навсякъде имаше звезди. Тя погледна надолу.
Под нея бяха проблясващите светлини, очертаващи краищата на добре познатата „запетая“ в средата на океана. Оглеждайки се наоколо за самолета, в който обикновено би трябвало да се намира тялото й на тази височина, Хелън видя как крайниците й се носят плавно във въздуха, подвижни и гъвкави, сякаш бяха потопени във вода. Погледна отново надолу и осъзна, че блещукащата запетая беше прекрасният й малък островен дом. Видимостта й се ограничи до стесняващ се черен тунел. Без звук, тя изгуби съзнание и падна от небето, което толкова доскоро бе предявявало претенции за нея.
6.
В сухите земи беше нощ. Хелън бе изненадана, че тук съществуваше такова нещо като време. Това я смути толкова много, че тя се огледа бързо наоколо, несигурна къде се намира. След няколко мига реши, че да, наистина се намираше в сухите земи, но този път хълмистият терен беше по-хоризонтален и по-открит. Тъмното, пусто небе изглеждаше някак по-ниско и натежало. После тя погледна през рамо. Трябваха й няколко мига да разбере какво вижда.
На километри от нея имаше линия, пресичаща земята и небето, където равният нощен пейзаж се превръщаше отново в по-познатия, по-хълмист дневен пейзаж. Различните времеви зони се намираха редом една до друга, като две картини в ателие на художник — неподвижни, неизменни, и двете еднакво реални. Тук времето беше място и никога не се движеше. По някакъв начин в това имаше смисъл.
Хелън вървеше. В онази част от сухите земи, където цареше нощ, беше студено и зъбите й защракаха неконтролируемо. В онази част, където беше ден, нямаше спасение от горещината, затова Хелън разбра, че в частта, където бе нощ, нямаше да намери топлина, колкото и да разтриваше ръцете си и да трепереше. Видя някого далеч напред. Той беше обзет от паника.