Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
Тя откри фотографията, която търсеше, и му я подаде.
— Ето, тук донякъде се вижда нейният финес. Беше прелестна. Излъчваше неземно очарование, което пленяваше всички.
Джо се вгледа с възхита и тъга в светлото, дяволито лице, вдигнато към камерата. Да, Доли би го покорила и него, помисли си.
— А репутацията й се е запазила неопетнена? — попита деликатно той.
— Е, тя би могла да ви отговори с думите на кралица Елизабет:
„Подозират ме в какво ли не,
ха докажете нещо де!“
И така си беше. Допускам, че се бе впуснала в низ от авантюри или най-малкото флиртове.
— А Прентис? Знаел ли е за всичко това? Противял ли се е? Бил ли й е предан?
— Какво да кажа? Славеше се с предаността си и вярно, че когато му се налагаше да напусне базата, при възможност винаги я взимаше със себе си. И това бе необичайно. Повечето офицери с такава радост изоставяха домашното блаженство за няколко дни. Но предан? Наистина не бих казала. Почти съм склонна да заявя, че беше безразличен към нея, макар че малцина са на същото мнение. Може би я е обичал и със сигурност никога не се е отнасял зле с нея и не я е пренебрегвал, но в сравнение с другите мъже в гарнизона беше безразличен.
— Как се е стигнало дотам да се ожени за Доли? На пръв поглед те като че ли не си приличат твърде много.
— Доли бе родена и израснала в Индия. Като Нанси — и доста други момичета, — ако искаш да имаш положение в Индия, само един е начинът да го постигнеш — трябва да се омъжиш за мъж, който развива кариера тук. След училище Доли дойде с риболовния кораб и не съществуваше никаква вероятност „да се върне празна“, както грубо казвахме за клетите обикновени девойчета, които се прибираха вкъщи без съпруг. Тя бе направила своя избор сред мъжете, които бяха добра партия за женитба през онази година — 1902 г. ли беше? Разбира се, несравнимо по-изгодна партия би бил съпруг, жив или мъртъв, с три хиляди лири годишен доход…
— Жив или мъртъв? — попита озадачен Джо.
— Чиновник, който ако умре, съпругата му получава заплатата му в пълен размер, докато е жива. Сделката не е лоша, вярвам, ще се съгласите?
— Безспорно затруднява полицейската работа — каза Джо.
— И Доли получи предложения от тези кръгове, но за изненада на мнозина тя си избра Прентис. А ето ги тук на сватбата им.
— Красив мъж е бил — отбеляза Джо.
— О, да. Физически — невероятен мъж. И още е такъв. Дяволски красив, не смятате ли? Но в него имаше нещо, което не се харесваше на повечето момичета. Не флиртуваше. През всички онези години, прекарани на хълмовете, не се е подготвял за баналностите на социалния живот. Мисля, че нямаше никаква представа как да се покаже привлекателен пред жените. Според мен командирите му го изпратиха обратно в полка тук, в Бенгал, със съвет да положи сериозни усилия за повишение, а има един етап, след който е трудно да продължиш, ако не си семеен. Както се казва в индийската армия: „Нисшите офицери може да не се женят. Капитаните може да се оженят. Майорите е хубаво да се оженят. Полковниците трябва да се оженят.“ Прентис бе твърдо решил да стане полковник. Доли попадна на погледа му и той получи поста в подходящия момент.
Джо остана очарован от албума с меланхоличното шествие от леко опърлени и зацапани, но пробуждащи спомени образи.
— Може ли? — попита той.
— Разбира се — рече Кити. — Разгледайте го спокойно.
Тя отново махна с ръка на слугата, който изтълкува жеста й без думи, и й подаде табакера и запалена клечка кибрит. По нейна покана Джо си взе цигара.
— А това Мидж ли е? — запита той, посочвайки малко момиченце върху пони, подкрепяно от усмихнат коняр.
— Да, това е Мидж. Доста мургава, както виждате. Взела е цвета на кожата на баща си.
Джо за миг се умълча, взирайки се в друг портрет. Висок, мургав млад мъж, облечен в бели, издути на колената панталони, с широка бяла риза и тясна пущунска жилетка, се усмихваше уверено и самодоволно в обектива на фотоапарата.
— А, виждам, че попаднахте на адютанта на Прентис.
— Чхеди хан?
— Да. А откъде знаете? Ще трябва ли все пак да зачета вашите детективски способности? Чхеди хан. Това е името. Не съм го чувала от години. Но никога не бих забравила този мъж! Никой, който го е виждал, не би го забравил. Още си спомням вълнението, което предизвика в курника, когато се появи за първи път с Прентис в гарнизона! Жените загубиха ума и дума! Дискретно, разбира се!