Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
— Отивам в Калкута — отговори Джо. — Следващата седмица. Ще се срещна с Харолд Кармайкъл и Филип Форбс. Отивам с Нанси.
— О, така ли?
— Добре — рече Джо, — знам какво имате предвид под „О, така ли?“! Може би трябва да кажа, че ще пътуваме със служебната кола на управителя, а шофьор ще бъде не кой да е, а самият Наурунг!
— Безукорно придружаване! — възкликна Кити, взе малък златен часовник, закачен за диплите на деколтето й, и го погледна с красноречив израз.
Джо се засмя.
— Едно от нещата, които сме научили в полицията, е да разбираме от намеци! Много ви благодаря за всичко и скоро пак ще се видим, надявам се.
— По-скоро отколкото очаквате, инспекторе. Днес следобед, ако желаете. В неделя идват гости на чай. Може да се каже, че съм си „у дома“. Ако се знаеше, че загадъчният и красив полицай сахиб е сред сандвичите с краставички, част от менюто, щяхте да съберете голяма публика. Както и да е, затова сте тук — или поне така съм разбрала — да успокоите положението… да уверите истеричните жени, че всичко е под контрола на Скотланд Ярд. Най-добре е да дойдете. Вземете си шишенцето с амонячната сода за вдишване! Пет часа. Не забравяйте!
— Ще ми бъде приятно — Джо се изправи на крака, поклони се, сложи си фуражката, целуна й ръка и се завъртя на пети.
— О, инспекторе, още нещо… — подвикна Кити след него. — Може би изобщо не е интересно или важно, но забелязах нещо странно…
Джо се усмихна насърчително и я изчака да продължи.
— Розите. Отново се появиха. О, знам, че ще ми кажете, че всяка градина в базата грее от рози и това е така, но аз имам предвид онези в гробищата. Пурпурните кашмирски рози — е, аз така им казвам. Предполагам, че това е дива китайска роза, дошла до Бенгал през Непал и Кашмир, Rosa indica minima, но за пръв път ги видях в Кашмир и за мен така ще си останат — кашмирски рози. Не са особено популярни. Край къщата на Доли растеше един храст, но, разбира се, той бе опожарен. В градината на Клуба има хубав храст, знам, че и Нанси си отглежда един-два, но други не съм срещала. Повечето хора предпочитат по-големите, по-ярките цветове, нали разбирате. Всяка година след смъртта на Джоун на гроба й се появява китка кашмирски рози. Нищо странно, но — дали съм единствената, която го е забелязала? — китка рози се появява редовно, всеки март, на гробовете на Джоун, Шийла и Алиша, въпреки че в базата вече никой не си ги спомня. А тази сутрин в църквата забелязах, че някой е оставил рози и на гроба на Пеги. Какво мислите по този въпрос, инспекторе?
Представата на бенгалските сиви за подобаващ неделен обяд през лятото включваше неизбежната лютива чорба, подправена с гъби, следвана от руло с мармалад. Джо намираше това за крайно неестетично, при все че беше отказал каната червено вино, която му поднесоха, задоволявайки се с халба индийско светло пиво. Страхуваше се, че ако се оттегли и поспи следобед, към което го подтикваше инстинктът, нямаше да успее да се събуди навреме за чая в пет у Кити. Предположи, че би трябвало добросъвестно да отиде. Без много да умува, реши бързо да напусне базата и след като взе понито си, се върна в пощенската станция и си облече бричовете за езда и риза. Щеше да погледне отстрани на базата с надеждата, че ще си избистри съзнанието.
Пое отново към планинската пътека, оказала се фатална за Шийла Форбс. Увереният Бамбук гледаше пренебрежително на извитата пътека, с лекота препускаше в галоп нагоре, като следваше завоите и накрая пристигна до фаталния според Джо завой. „Как ли бих се справил, зачуди се той, ако иззад скалите изскочи гол садху?“ Яздеше без металната част на юздата и не би имал голям контрол върху коня, но, общо взето, прецени, че Бамбук щеше да се покаже неустрашим. А Джо имаше и предимството на двата си силни крака, с които бе обхванал хълбоците на коня, идеалния баланс и дългогодишния опит в язденето. Той се намръщи при вида на прикритието, което осигуряваха скалите, и опипа малкия си камшик за езда, като силно се надяваше да се появи неговият враг.
Пътеката се извиваше нататък и най-накрая излезе на малко оградено място сред скалите, засенчено от дървета и навлажнено от поток. Сега разбра защо това беше любимо място за пикник и съчини алтернативен завършек на онази злощастна разходка. В мислите си той видя Шийла Форбс да пристига задъхана и тържествуваща, настигайки останалите и слизайки от коня, за да седне при тях на тревата и да се подкрепят с по един сандвич и една студена напитка. И да разкаже за пикника в следващото си писмо до дома.
Джо се изяждаше от ярост, от здравословна омраза към човека, който беше преследвал и погубил по-голямата част от тази група, който бе съставил и осъществил находчива серия от сензационни сюжети и безмилостно наблюдавал как всяка от жертвите му загива пред очите му. Той слезе от коня, върза на клуп юздите му на един кол, забит там очевидно за удобство при излети, и се приближи до ръба на скалата, надзъртайки надолу към Паникхат. „Там е моята задача. Някъде там долу е моята задача. Там е загадъчният мъж. Може би дори гледа насам и се чуди какво ли правя. Навярно се страхува от мен. Би ми се искало да се страхува от мен.“