Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
Пристегна колана си „Сам Браун“, провери джобовете си, за да е сигурен, че си е взел визитните картички, и пое към далечната църква с къс офицерски бастун под мишница.
Марширувайки оглушително в крачка с ритмичен тропот на подковани ботуши и заставайки мирно, вторият батальон на шропшърската лека пехота го настигна и отиде преди него във варосаната църква на военната база. Бойците заеха местата си, закрепяйки шумно пушките си върху осигурените за целта стойки. Джо си спомни, че след метежа, когато голям брой хора са били хванати без оръжие в църква и избити, британските войници сега ходеха на църква с по двайсет патрона на човек, всеки с пистолет на поясния ремък.
Един доста лицемерно набожен на вид сержант от Кралските свързочни войски, изпълняващ длъжността разпоредител, го изгледа от горе до долу и го упъти към съответната пейка, навярно преценявайки прецизно общественото му положение. Ако не бяха бойците, ако не беше жегата, ако не беше вентилаторът, който виеше над главите им, той наистина можеше да бъде в коя да е английска църква от предградията. Машинално погледна към дъската с химните, прочете на глас стиховете и прегледа книгата с химните, за да провери дали знае някой от тях.
„Всички славят всемогъщото име Христово“, „В далечината хълм се зеленее“ и — не го ли знаеш? — „Напред воини на Христа“. Неговият обичаен ритуал по време на служба завърши, той се огледа, зървайки изпитото лице на Уилям Съмършам, взря се в покорните физиономии на сивите офицери, забеляза бунтарското изражение по лицата на ефрейторите и редниците, наредени в стегнати редици, и погледът му с радост попадна на мургавия управител, а до него, с непристойно трепване на сърцето, съзря Нанси. Управителят също оглеждаше мястото и щом очите му се спряха върху Джо, той леко смушка Нанси и вдигна тържествено, но сърдечно ръка за поздрав.
Капеланът тихо редеше проповед, шропшърската лека пехота пееше с пълно гърло, събраните мемсахиби акомпанираха с тънки гласове и Джо излезе на слънце. Вниманието му на мига бе привлечено от позната и едра женска фигура — Кити, госпожа Китсън-Мастърс, заела удобна позиция в разговор с Нанси и Андрю Дръмънд.
„О, Нанси! — помисли си той. — Дали можем да вземем два коня, да потеглим в полето, да си направим пикник, да намерим някъде да поплуваме? Дявол да го вземе, бихме могли да поработим! Да обсъдим случая, да сдвоим мисли…“
Намествайки фуражката на главата си, той се приближи към тях и поздрави:
— Добро утро, господин управител — рече формално. — Добро утро, госпожо Дръмънд. Чухте ли ме как пея в хармония с „В далечината хълм се зеленее“?
— О, вие сте били, така ли? — изненада се Кити. — Чух ви! Не бях слушала този химн от ученичка! По-често трябва да идвате. В хора не ни достигат мъжки гласове. И така, знам кой сте или бих научила кой сте, ако управителят благоволи да ни представи един на друг.
— Имах намерение — каза Джо, — евентуално да ви удостоя с посещение…
Тя го изгледа с преценяващ и разбиращ поглед, стоейки сковано, като че ли е глътнала бастун, както подобаваше на вдовицата на управителя. До нея бе застанал слуга със слънчобрана й в едната ръка, а в другата — с книгата с химните, молитвеника, сценария на службата и както Джо предположи, шишенце с амонячна сол за вдишване.
— Да — рече тя с решителен тон, — направете го, инспекторе. Може би ще ми окажете честта да се върнем заедно? Трябва да оставим управителя и съпругата му, за да се помъчат да се покажат учтиви. Обичайно е след утринната молитва. Нанси, скъпа, и таз хубава, с всяка изминала минута ставаш все по-неприятна мемсахиб! Винаги съм се считала за старшата дама в този гарнизон, но ще трябва да внимавам! Никога няма да станеш добра колкото мен, но винаги ще си много по-красива! Добре тогава, елате с мен, инспекторе!
Тръгнаха заедно през горещината и прахта. Докато вървяха, прозвуча тръбата и Джо механично взе да напасва думите към сигнала:
И вървейки, се разминаха с двама британски редници, според бледите им лица все още новобранци, с ръце на кръста пренебрежително обхождащи Паникхат.
— Паникхат? — чуха единият да казва. — Паникхат… Путкакхат, ако ме питаш!
— С кеф бих оправил една такава — обади се другият.