Последната кашмирска роза

Джо погледна нейното завоевание. Полковник, преди това майор, Прентис. Висок, атлетичен, внушителен. Да, тигър. Но инспекторът се съмняваше, че Доли бе стъпила с изящния си крак на врата му. Спомни си какво му каза Кити за женитбата в армията — „Полковниците трябва да се оженят“. Прентис не изпълняваше ли просто своето задължение в името на повишението в чин? А Доли дали беше избрала мъжа или командира в базата, какъвто щеше да стане? Известно ли й бе неговото минало, вродената му лудост?

— Казвате, че Прентис, ъ-ъ, се е върнал към правилата за поведение, които е усвоил в ранните си години… онзи Пущунвали… за да потърси отмъщение от бандитите, отговорни за смъртта на жена му? Тези правила още ли са важни за него, след толкова време?

Кити запали друга цигара и се замисли върху въпроса му.

— О, да, мисля, че са важни. На пръв поглед Гайлс Прентис е пакка21 кавалерист, изпълнителен до педантичност, студен, високомерен, но винаги съм смятала, че характерът му притежава и друга страна, нещо по-живо, бълбукащо под суровата външност. А пущунският морален кодекс е много — как да кажа — много съблазнителен със своите опростени и мъжки правила.

— Той съдържа ли нещо повече от дълга за отмъщение?

— Да. Но не много. В него е застъпен дългът за мелмастия — тоест гостоприемство. От един пущун се очаква да предложи храна, жилище, закрила, дори да даде живота си, за да защити всеки, който потърси подслон при него. Мнозина британски офицери си взимат охрана. И започват да се възхищават от пущунския начин на живот. А на второ място стои правото на нанавати, което означава „влизане“. Един пущун е длъжен да предложи защита на всеки, който го помоли за това, дори на най-върлия му враг. Дойде ли при него човек, захапал туфа трева, за да покаже, че се подчинява като животните, и с Коран на главата, пущунът не бива да отказва нанавати. Но първото и най-важно задължение е бадал — отмъщение. Отмъщение се извършва за всяко оскърбление, нанесено на пущуна, на семейството или на племето му. Той може да изчака дълги години, преди да го извърши — дори може да забрави причината за него — но е длъжен да отмъсти. Разказват един случай — съвсем скорошен е и знам, че е верен, защото моят братовчед разследваше инцидента, — в който някакъв туземец прострелял на границата съвършено невинен английски офицер. На въпроса защо убил офицера, когото не познавал, туземецът отвърнал, че неговият прадядо бил убит от англичанин и той си отмъстил. „Но след сто години?“, попитал братовчед ми невярващо. „Сто години… да…“, отговорил пущунът. „Може би малко избързах.“ Има истории за стари жилави селяни, които погубват собствените си потомци, щом го изисква моралният кодекс!