Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
8.
Продължихме да плаваме на юг покрай брега на Норсхайм. Тъй като вариантите на Снори, изглежда, се бяха стеснили до пустошта Итмир в далечното и негостоприемно кралство Фин или едно отровно езеро в още по-далечния Скорон, той се върна към първоначалния си план да издири Скилфар. Досегашното му пътешествие само бе добавило нови въпроси, вместо да даде отговори.
Аслауг дойде при мен в онази първа вечер, също както и предишната във фиорда, докато се отдалечавахме от рухналата Пещера на Еридруин, и ме предупреди за плановете на северняка.
— Снори е воден от онзи ключ и той ще му донесе гибел, както и на всеки, който е с него.
— Казват, че това бил ключът на Локи — рекох. — Нямаш ли вяра на собствения си баща?
— Ха!
— Не може ли дъщерята на лъжите да прозре номерата на баща си?
— Аз лъжа, вярно е. — Тя се усмихна с онази усмивка, която караше човек да ѝ отвърне. — Но моите лъжи са съвсем невинни в сравнение с онези, които пръска баща ми. Той може да отрови цял народ с четири думи. — Тя обхвана лицето ми с длани, допирът ѝ беше сух и хладен. — Докато отваря всяка врата, ключът те заключва към съдбата ти. Най-добрите лъжци винаги казват истината — само дето избират коя част от нея. Аз мога честно да ти кажа, че ако водиш битка по равноденствие, армията ти ще победи — но може би армията ти би победила през всеки ден от този месец, а само по равноденствие ти не би преживял битката, за да видиш разгрома на врага.
— Е, тогава повярвай на мен, като ти казвам, че спирам във Вермилиън. Нищо на тоя свят не може да ме замъкне до прага на Келем.
— Добре. — Пак тази усмивка. — Келем иска да овладее вратата на нощта. По-добре тя никога да не бъде отваряна, отколкото онзи дърт маг да получи контрол над нея. Ала вземеш ли ключа за себе си, принц Джалан, ние с теб можем да отворим тази врата заедно. Ще те направя Крал на сенките и ще бъда твоя кралица…
Тя млъкна в сумрака, когато слънцето залезе, и усмивката ѝ изчезна последна.
Запасявахме се с продукти и вода от изолирани общности и подминавахме по-големите пристанища. След седем дни пътуване от Хароухайм зърнахме Беерентопен, където щеше да е последното ни спиране в земите на Норсхайм. Седем дни, които е по-добре да забравя. Мислех, че съм видял най-лошото от морските пътувания, когато „Икея“ ни носеше на север. Преди да загубя съзнание, бях зърнал вълни с човешки ръст да се блъскат в галерата и целият съд да се лашка, сякаш излязъл от контрол. Между Хароухайм и Беерентопен обаче ни застигна буря, която дори Снори призна за „леко ветровито време“. Халата надигаше вълни, по-високи от къщи, и превръщаше целия океан в шир от непрестанно движещи се хълмове. В един момент малката ни лодка се намираше ниско във водна долина, заобиколена от гигантски тъмни планини морска вода, а в следващия се издигахме към небето, на самия гребен на някой разпенен хълм. Изглеждаше сигурно, че една от тези вълни ще подметне цялата лодка във въздуха, само за да се стоварим в обятията на следващата за последна прегръдка. По някое време от този дълъг мокър кошмар Снори реши, че лодката ни се казва „Морският трол“.
Единствената добра причина утрото да те завари буден е ако снощното вино още не е свършило или някоя взискателна млада жена не ти дава да заспиш. Или и двете. Да си премръзнал, мокър и измъчван от морска болест не е добра причина, но си беше моя.
Предутринната дрезгавина разкри Беерентопен, сгушен сред по-дребните си родственици, които осейваха брега. Отличаваше го съвсем тънката струйка дим, издигаща се от пресечения му връх. Планинската верига се намираше в най-западния край на ярлство Берген и от тези брегове щяхме да се насочим към открито море за последния етап от пътуването до континента.
Взирах се в планините с дълбоко недоверие. Тутугу направляваше лодката ни към далечния бряг. Снори спеше, все едно развълнуваният океан беше бебешка люлка; изглеждаше, че му е толкова уютно, че ми се дощя да го сритам.
Снори ми беше казал, че всяко дете в Севера знае, че Скилфар може да бъде намерена на Беерентопен. „Откакто морето замръзне, та до пролетното топене, Скилфар живее в Чертога на Беерен.“ Малцина обаче, дори и сред побелелите старейшини с изпочупени зъби, седящи на своята пейка в залата на ярла, биха могли да ти кажат къде точно на огнената планина се намира обиталището ѝ. Поне Снори определено изглеждаше, че няма представа. Оглеждах го и тъкмо се чудех къде е най-добре да го сритам, когато той отвори очи и ми спести усилието.
Щом слънцето се подаде над южния склон на далечния вулкан, Баракел дойде по лъчите му. Крачеше по морето заедно с блясъка на деня, прескачащ от вълна на вълна. Големите му криле улавяха светлината и сякаш пламтяха, а огънят се отразяваше във всяка бронзова люспа на бронята му. Опитах се да се скрия на носа на лодката. Не бях очаквал, че все още ще мога да виждам ангела, но тъй като нямах навика да посрещам утрото със Снори, не бях подлагал предположението си на проверка.