Лицето на смъртта

Убийците са хора, а хората са сложни същества, но с годините сме научили, че съществуват модели, които да търсим. Всички серийни убийци са задвижвани от желанието да убиват. Причините за това са коренно различни.

Организираните убийци, тези като Тед Бънди[4], следват определен план. Те са изключително хладнокръвни и с много ясна представа какво правят. Те са внимателни и въздържани до момента на самия акт. При тях невинаги съществува нуждата да обезличават жертвите си и често са ненадминати актьори — сливат се с останалите от нас и болестта им остава незабележима.

Неорганизираните убийци са различни. Те са като Джефри Дамър и Сина на Сам[5]. Изпитват трудности да се впишат.

Често се държат странно със съседите и колегите си. Не могат да контролират желанията си и затова им е почти невъзможно да се придържат към дългосрочни планове. Неорганизираният убиец търси лесни жертви и често ги подлага на жестоки мъчения. Тук могат да се срещнат канибализмът и жените с изрязани гърди или гениталии.

Или съпруг и съпруга, изкормени като елени.

Изкормването е ярост. Изключително необичайно е убиец в подобно състояние да вземе решение да остави Сара жива. Въпреки това го е направил.

— Изглежда, има план — казва Кали. — Вероятно нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Онова, което каза Сара, ни сочи, че тя е неговата жертва. Тогава защо е причинил това на останалите? Нещата просто не се връзват.

— Скоро и това ще стане.

Кали е права. Скоро ще се вържат, винаги така става. Серийните убийци понякога не са залавяни, но никога не са оригинални, не и когато се стигне до дъното на онова, което ги кара да вършат деянията си. Може да са по-умни, отколкото смятаме, и по-брутални, но в края на краищата всички са задвижвани от желанията си. Винаги има някакъв модел. Това е абсолютна истина и не могат да избягат от нея, независимо колко са съобразителни и умни.

— Знам. Ще ми кажеш ли нещо повече за болката и болкоуспокояващите? — изстрелвам въпроса, преди да съм го обмислила добре.

Кали ме поглежда с вдигната вежда.

— Доста рязка смяна на темата. — Завивам надясно след Бари. — Лекарите смятат, че се дължи на засегнат нерв. В началото казаха, че ще се оправи, но вече не са толкова обнадеждени. Все пак минаха почти шест месеца.

— Колко лоша е болката?

— Има си своите моменти. Но истинският проблем не е тя, а постоянството й. По скромното ми мнение незначителната болка, която никога не си отива, е по-лоша от агонията.

— А викодинът ти помага, така ли?

Виждам усмивката й в профил.

— Смоуки, двете сме приятелки по много причини. Едната е, че си казваме само истината. Ако искаш да ме питаш нещо, давай.

Въздишам.

— Права си. Очевидно е, че се безпокоя да не се пристрастиш. Тревожа се за теб.

— Разбираемо е. Истината е, че пристрастяването е неизбежно. Смятам, че ще ми е много трудно да спра да приемам хапчетата. Вероятно след три месеца ще ми стане още по-трудно. Истината е, че ако не намеря начин да спра, ще съм на лекарства завинаги, което ще означава край на кариерата ми. Така че, Смоуки, приятелко, тревожиш се с пълно право и не си сама в това начинание. Позволявам ти да ме питаш за това веднъж месечно и обещавам да ти давам честен отговор, за да можеш да вземеш правилното решение. През останалото време не искам да го обсъждаме, става ли?