Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Предвид състоянието на телата, бих предположила, че това престъпление е било извършено преди ден — отвръща Кали.
— Значи първо е вилнял тук, а веднага след това се е заел със семейство Кингсли. Странно.
— Защо? — пита Бари.
— Ритуалните серийни убийства следват някакъв цикъл. Убийството е връхната точка на този цикъл. Депресията следва акта. Не говорим просто да си в лошо настроение, а за дълбока, омаломощаваща депресия. Въпреки това нашият извършител е убил тези хора, събудил се е на следващия ден и е продължил със семейство Кингсли. Не е невъзможно, но е необичайно.
— Този случай направо смърди — отбелязва Бари.
Докато Кали се опитва да се свърже с Джийн, Алън ми се обажда.
— Приключих тук. При вас всичко наред ли е? — пита той.
— Зависи от разбирането ти за „наред“. — Запознавам го с второто местопрестъпление.
— Направил ни е голямата услуга.
Тази така наречена „голяма услуга“ е нашият начин да кажем, че извършителят ни е осигурил второ местопрестъпление, без да се надяваме за такова. Много често първото просто не ни осигурява достатъчно улики, които да ни отведат до него. В тези случаи единственото, което можем да направим, е да чакаме да удари отново и да се надяваме, че втория път ще е малко по-невнимателен. Или третия. Или четвъртия. Това е обезсърчаващо и ни кара да се чувстваме виновни. „Голямата услуга“ звучи саркастично, но не е. Извършителят ни е предоставил второ местопрестъпление и ние не се чувстваме виновни, защото се е случило, преди да поемем да работим по случая. Всичко, което се случи от този момент насетне, се пише на нас.
— Да. Какво разбра?
— Нищо. Никой не е забелязал нищо необичайно. Нито странни превозни средства, нито странни хора. Но това е един от онези квартали. Средата на средата.
Алън има предвид едно изследване, което ми изпрати наскоро. В него се разглеждаше прилагането на социологията по време на разследване. Описваше се как промяната в технологиите, нарастващата престъпност и икономическите фактори правеха работата ни много по-трудна.
Преди кварталите създаваха свое общество. Хората познаваха съседите си. Резултатът беше, че се установяваше един по-наблюдателен кръг и среда, в която всеки външен би изпъкнал.
Само че с течение на времето нещата се бяха променили. Жените тръгнаха на работа. Достъпът до информация относно престъпленията и престъпниците стана обществено достояние благодарение на телевизията. Хората започнаха да осъзнават, че съседът им може да е насилник на деца, куотърбекът да изнасилва момичетата, с които излиза, и като цяло започнаха да се затварят във фургоните си.
В наши дни, гласеше изследването, при повечето средностатистически съседи — „средата на средата“ — липсваше това старо чувство за общност. По-голямата част от хората знаеха имената на съседите, които живееха най-близо до тях, но нищо повече.
По-бедните квартали бяха по-задружни. Богатите квартали обръщаха сериозно внимание на сигурността и наблюдението. Изследването заключаваше, че най-доброто място за работа на един престъпник е „средата на средата“, където всеки дом е остров и където едно престъпление е по-вероятно да бъде разрешено чрез криминология, отколкото благодарение на свидетели.
— Въпреки това — продължава Алън — през три врати е имало рожден ден с доста деца и родители наоколо.
— Това ни подсказва, че не се е отличавал, — Обмислям това. — Вероятно е носил някаква униформа.
— Не мисля. Разпитах, но никой не помни да е виждал служител на някоя от газоелектро-или телефонните компании. Пък и не мисля, че това ще е най-умният ход през уикенда.
— Така ще изпъкне, а няма да се слее.
— Точно.
— Прекалено е дързък, Алън. Сторил го е през деня, когато всички са си у дома. Защо?
— Смяташ, че това означава нещо, така ли?
— Сигурна съм. Не поемаш подобен риск без някаква причина. Нашият човек обича съобщенията и определено ни е оставил такова, като е извършил престъплението по това време.
— Какво е то?
Въздишам.
— Все още не знам.
— Ще го разгадаеш. Какъв е планът?
— Бари поиска помощта ни, така че сме вътре, но сега се прибирай у дома. Ще започнем от утре.
— Сигурна ли си?
— Да. Аз смятам да направя същото. Разполагам с прекалено много информация, а нямам достатъчно отговори. Имам нужда от пространство, за да помисля, а криминолозите от време, за да работят.
— Обади ми се утре.
Излизам от апартамента. Бари ме чака отвън, облегнал се е на парапета. Небето е чисто тази вечер, на него има повече звезди от обикновено. Красотата обаче ми убягва.