Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Приемен изпит
Приемните изпити за националните политехнически институти се провеждат в Есен, в непоносимо гореща зала за танци с три радиатора, единият от които непрекъснато съска и изпуска пара въпреки многобройните опити да бъде затегнат кранът му. От гредите висят флагове на военното министерство с размерите на танкове.
Състезават се стотина кандидати, всичките — момчета. Представител на учебното заведение, в черна униформа, ги строява в четири редици. Докато върви, по гърдите му дрънкат ордени.
— Вие — казва той — имате възможността да постъпите в най-елитните училища на света. Изпитите ще траят осем дни. Ще приемем само най-чистите и най-силните.
Втори служител раздава униформи: бели ризи, бели къси панталони, бели чорапи. Момчетата се преобличат на място в строя.
В групата на Вернер има двайсет и шест негови връстници. Всички, с изключение на трима, са руси. Никой не е с очила. Цялата първа сутрин момчетата, в новите си бели униформи, попълват въпросници, защипани на планшети. Цари гробна тишина, в която се чува само стърженето на моливи, крачките на квесторите и гъргоренето на огромния радиатор.
„Къде е роден дядо ви?“ „Какъв цвят са очите на баща ви?“ „Майка ви работила ли е в канцелария?“ От сто и десет въпроса относно произхода му Вернер успява да отговори на едва шестнайсет.
Останалото са предположения.
„Откъде е майка ви?“
Не е предвидена възможност за отговор в минало време. Той написва: „Германия“.
„Откъде е баща ви?“
„Германия.“
„Какъв език говори майка ви?“
„Немски.“
Спомня си как го изпрати фрау Елена на сутринта: по нощница, права под полилея, суетяща се около багажа му в заспалото детско общежитие. С объркания и замаян вид на човек, който не осъзнава бързината на промените около себе си. Каза му, че е горда… заръча му да се постарае…
— Умно момче си — му каза тя. — Ще се справиш.
Непрекъснато буташе и наместваше якичката си. Когато той каза „Колко му е, една седмица“, очите й бавно се напълниха, сякаш някакъв вътрешен потоп постепенно наводни тялото й.
Следобед кандидатите тичат. Промушват се под препятствия, правят лицеви опори, катерят се по въжета, увесени от тавана — сто деца, нижещи се, лъснати и взаимнозаменяеми в белите си униформи, като добитък пред очите на изпитващите. Вернер се класира девети в бягането, предпоследен по катерене на въже. По дяволите.
Вечерта момчетата се разпръскват, някои са качват на автомобилите на гордите си родители, други поемат по двойки и тройки из улиците: всички с вида на хора, които знаят къде отиват. Вернер открива през шест пресечки един скромен пансион, взима си легло за две марки, ляга си след мърморещите пътници и се заслушва в гълъбите, камбаните и тропота на уличното движение в Есен. Това е първата нощ, която прекарва извън Цолферайн, и мислите му са постоянно с Юта, която престана да му говори, след като счупи радиото. И го гледаше с толкова силен укор, че той извърна глава, защото не издържа на погледа й. Казваше му с очи „Предател!“, въпреки че беше за нейно добро да се отърват от радиото.
Втората сутрин ги гледат на рентген. От Вернер се иска само да вдигне ръце или да не мига, докато служителят оглежда с джобно фенерче тунелите на зениците му. Той се поти и мърда. Получава безпричинно сърцебиене. Дъхащ на лук лаборант с бяла престилка измерва разстоянието между слепоочията на Вернер, обиколката на главата и дебелината и формата на устните му. Мерят с пергели стъпалата му, дължината на пръстите и разстоянието между очите и пъпа му. Мерят члена му. С дървен транспортир определят наклона на носа му.
Друг лаборант сверява цвета на очите му със скала, включваща около шейсет различни нюанса синьо. Цветът на Вернер е himmelblau, небесносиньо. За да определи цвета на косата му, мъжът отрязва един кичур и го сравнява с трийсетина други кичура, подредени върху табло, от най-светлия към най-тъмния.
„Schnee“, промърморва той и отбелязва в тетрадката си. „Снежно“. Косата на Вернер е по-светла и от най-светлия тон в таблицата.
Проверяват зрението му, взимат му кръв, снемат му отпечатъци. По обед той вече се пита дали е останало нещо неизмерено.
Следват устните изпити. Колко са националсоциалистическите възпитателни центрове? Двайсет. Кои са най-великите олимпийци? Не знае. Кога е рожденият ден на фюрера? 20 април. Кой е нашият най-велик писател, какво е Версайски договор, кой е най-бързият самолет на Родината?
Третият ден включва още тичане, още катерене, още скачане. Всичко се засича. Лаборантите, представителите на учебното заведение, изпитващите — всеки облечен в леко различна униформа — драскат по ситно разчертани листове върху планшети и ги подвързват един след друг в кожени папки със златна мълния, отпечатана върху кориците им.