Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
В сърцето нахлу кошмарът на три черни въртопа, но Радослав му се опъна. Преодоля го, стисна волята си в пестник.
Някъде три души напуснаха страшните си енергийни затвори. Освободени.
Радослав се стовари посред фалангата и развъртя сабя и криле.
В сивите редици избухна фонтан парцали, слуз и отсечени парчета плът, които изгниваха още преди да паднат. За съвсем кратко време коридорът бе разчистен за бягство.
Натежал от смърт, омърсен от нея отвън и отвътре, Радослав понечи да поеме пътя нагоре. Рауни едва не се изтръгна от ръката му. Той учудено я погледна, но гнусни налепи по забралото му попречиха да я види добре. Отвори шлема си.
Искрата в окото на сабята проникна през зениците му в мозъка и изпълни черепа с жестоката си жълто-зелена жар, сякаш с гной.
Искам да убивам.
И Радослав се завъртя на пета, хукна назад — срещу другата фаланга нефилимски роби. Обсипаха го с плазмени куршуми. Той отби лъчевите изстрели почти небрежно и оголи зъби в хищна гримаса, която нямаше нищо общо с неговата усмивка, онази усмивка, която Верена така харесваше…
Верена…
Сабята го дръпна в нова атака. Радослав забрави всичко друго, освен жаждата да се сражава, да спретне истинско ПИРШЕСТВО на разрушение. Трошеше, мушкаше, риташе, сечеше… и се заливаше в смях.
Не би познал смеха си, ако се бе заслушал. Ала нямаше време.
След няколко минути точен удар повреди забралото. Нито се затваряше, нито се отваряше. Той смъкна шлема и го окачи грижливо на колана. После поля с огън от подпряната на лакът сабя оцелелите от клането.
Постоя, озърна се. Под клепачите му изригваше зеленикаво сияние. Той се ухили зловещо и тръгна… да търси нови жертви за халосията си.
Обзе го мрачна радост, щом от страничен тунел му се изпречиха обхванати от силови защитни екрани механизми с нечетен брой манипулатори, служещи за придвижване и ръкопашен бой, въоръжени с ракетници. Зад тях се тълпяха познатите монаси-мъртваци.
Коридорът се изпълни с воя на оръжията и звънката песен на Рауни.
6.
— Къде си го търсил?
— Тръгнах след хората, които го наблюдаваха — тоест към вас. Но виждам, че и вие не знаете.
— Значи не си проверил местата, където Иван би могъл да бъде?
— Вие ми бяхте първата следа.
— Имаш ли друга идея?
— Не. Може да е навсякъде.
Мъжете се умълчаха и спогледаха.
— Извинете за безпокойството — каза змеят. — Разполагам с известно време, вярвам, че ще успея да обиколя и сканирам Софийско поле.
След минутна пауза Венета вдигна пръст:
— Алванд, ти не допускаш ли Иван да е на някое… специално място?
— Кое място може да е специално? — учуди се оръженосецът.
— Вие, змейовете, не се ли привързвате към… някоя конкретна гора… или планина?
Алванд се стараеше да не наднича и да не подушва мислите на събеседниците си. Вече не ги третираше като потенциални противници, които би било оправдано да дебне.
— Защо да се привързваме към МЕСТА? Привързваме се към приятели, ако само това значение на думата имаш предвид, Венета…!
— Да, места, свързани със спомени, или където просто ви харесва да се намирате. Където се отбивате дори без осъзната цел.
— Винаги осъзнаваме целта си… Разбрах те. Забелязах нещо подобно сред хората. Събратът Иван е бил възпитаван като човек. — Очите на Алванд светнаха.
— В такъв случай, вместо да претърсваш цялата страна, би могъл първо да провериш…
— Да!… Ти сякаш знаеш точното място? — Алванд изпитателно наклони глава.
— Иван сподели някои неща… — кимна Венета. — Северине, ще ни закараш до вира, където снима преминаването.
— Знам къде е езерото! — възкликна Алванд. — Наистина, събратът Крилан е запазил човешки навици, а в този Свят те са засилени. Благодаря, Венета. Няма нужда да ме водите.
— Ние ще дойдем с теб — твърдо каза жената. — Може да сме от полза, пак.
— Чакай, Венче, защо пък точно вирчето? — намеси се Северин. — Ами нищо чудно да седи на гробищата, да се е отбил до даскалото си или да обикаля футболното игрище, или Бог знае още къде!…
— Ако не е там, в което се съмнявам, ще го намерим в Княжево, пред прозорците им.
— Добре де, ето обличам се, ама обясни!
— Не разбра ли, шефе? — Венета отметна коса — Искра.
— Какво „Искра“?
— Ясен ти разказа къде е намерил Иван. Причината е логично една — змеицата се е върнала при човека. Тонев.
— Аха. Вирчето е последното място, където са били заедно…
— Уф, Северине, това е тяхното място!