Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Три доселе, Господарке. Твиремия, Шехтима, Елемяна. Дузина съратника тожде.
Жената прекрачваше мъртвите с решителна стъпка. Наблизо изпращя експлозия, лют вятър развя косите ѝ, в които просветнаха сребристи нишки. Ала Зора отново не мигна.
— Врази избийени?
— Безгода.
Свитата закатери умерено стръмен набръчкан улей. В преградите зееха проломи, пълзеше дим. На горната площадка святкаха мълнии и нещо се срутваше. Нов взрив разлюля небесната крепост, Зора се подпря на сабята си.
Най-близката ламя се обади отсечено:
— Съпостат пакъй ийзлиха напира, Господарке. Из зертона робски ся вратити исме нудени.
Зора спря чак горе, върху площадката.
Помещението беше голямо, с множество улеи-стълбища и тунели към други етажи на крепостта, но валма пушек пречеха око да обгърне кухината изцяло. Лами и вампири с оръжия вилнееха по периметъра на площадката. Очевидно от коридорите върху тях се изливаха пълчища сиви мъртваци, безразлични към интензивния заградителен огън. И тук имаше много убити нефилими, но освен качулати зомбита и натрошени роботи, се търкаляха апарати, подобни на крачещи инвалидни колички, от седалките на които провисваха овъглени едроглави тела.
Зора отритна гнусливо някакъв отломък от пътя си и нареди:
— Остъпленье заповяда̀ям! Туй на Алемхала реци, Тутома-посестро. Седе няма вяште десити.
Озърна се към Радослав, който тъкмо бе спрял.
— Има какво, княгиньо! Сабята ми. Вика ме. Пропадна в дупка на пода! Ох, съвсем я забравих!…
Жената се смръщи:
— Всуе. Не достанет год за нею, юнако. Отмештай се.
Ала той вече тичаше към голям пролом с димящи ръбове и само подвикна през рамо:
— Чакайте ме тук, ей сега пристигам!
— Въспят! — възкликна Зора подире му. — Варе, юначе! Камо тичаш, козля пужаво!
Дичо не разчу какво му подвикна дъщерята на кан Омуртаг. Писъкът на Рауни кънтеше в главата му. Сабята го зовеше, крещеше като изоставено дете в горяща къща.
Гласът на оръжието, НЕГОВАТА халосия, го водеше.
— Бил ли е тук?
— Да, беше, вчера вечерта.
— Нямате представа къде може да е сега.
Не беше въпрос, но Северин потвърди. Непрекъснато се озърташе крадешком към змея. Още стоеше на прага в антрето. Георгиев забарабани с пръсти по хладилника. Детективът посочи столовете край кухненската маса.
— Какво се случи? — Венета се появи в кухнята през входа от хола. Беше с топла блуза и дънки.
Ясен се надигна от място, разпери ръце, като едва не събори кафеварката от котлона.
— Здрасти, Венета. Трудно ми е да ти обясня набързо…
— Тя пита мен — каза Алванд и насочи вниманието си към нея. — Търся Иван-Крилан. Вчера сутрин излезе и не съм го виждал до днес. Той — лек жест към Георгиев — е приказвал с Иван преди повече от два часа и според него Крилан е бил сам и разстроен…
— Къде си го виждал? — тя блесна с очила към Георгиев.
— В една кръчма в Панчарево — без желание измърмори Ясен.
Венета някак особено разглеждаше Георгиев, сякаш преценяваше вещ, която има нужда да купи, но не е докрай убедена в необходимостта ѝ. Той отклони взор към мивката и измитите чинии до нея.
— И? — кимна тя на дракона. — Не ти се е обаждал нито той, нито Искра.
— Тази нощ трябва да Преминем — рече Алванд. — Помогнете ми да го намеря.
Ето я! Халосията на Радан колобър! А сега — сабята на Радослав витяка. Камъкът пламтеше и стоманата нечуто пееше, дръжката потрепери, щом той я докосна, досущ погален от господаря си верен кон.
Тревога се излъчи от сабята, а после и змейското се надигна у Радослав.
Тунелът беше запречен.
Стена сиви качулести фигури с дългошипестите им боздугани.
Радослав се озърна.
Отзад също нямаше изход.
Никакви емоции или чувства. Сякаш беше изправен срещу бездушни механизми.
А то си е баш така, бате…
Стисна дръжката с две ръце на нивото на дясната си буза.
— ааааааАААА!!!! — закрещя той и се втурна срещу фалангата бесен и радостен.
С всяка крачка-скок стената качулки и метални шипове се приближаваше, нарастваше и не се огъна пред връхлитащия броненосен багаин.
Ще се нанижа!
Ще ги смачкам!!!
Сабята зафуча във въздуха.
Радослав летеше в атака, усетил се този път истински змей, изпълнен с вихрен възторг! Пред самия противник той рязко смени посока, затича се по стената на коридора, усещайки железните ноктохвати на чизмите си като собствени нокти. Протегна лявото си крило и с острия му ръб съсече трима войника през средата.