Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Тук е, Господарке! — сетне пак се извъртя към Радослав и рече на граморски: — Отдръпни се натам, ще избием стената.
Ударната вълна го задуши, хвръкнаха парчета, засъска плътта на замъка-раковина. Писък на халосията. Сред пушек и валма студена мъгла, пара от лимфата на крепостта, в килията надзърна още едно същество. Само момент — и Радослав разпозна вампир. Бледо човекоподобно лице с прозирна кожа, бездънни очи. И кожен шлифер. Не, глупости, това са летателни ципи, опънати между наглед болезнено тънки и дълги пръсти. Съществото бе босо и стискаше с яки подвижни нокти кама с двойно сърповидно острие, доста оплескано. И при това успяваше даже да крачи.
— Той е, жено — изгъргори съществото. — Невредим. Върни ми клетвата.
— Път стори! — прекъсна го ясен женски глас.
Надигащият се изпод откъртени плочки и рогови пластини Радослав се изправи срещу…
Не. Не беше Верена. Жената бе по-възрастна. Много по-властна, чертите ѝ нямаха момичешка мекота. Черните ѝ очи гледаха сурово, като на хищна птица. Кръвопиецът, който влезе преди нея, се стараеше да се държи по-далеч от роклята ѝ — тебеширено бяла с бледосиви шарки. Сякаш за тези одежди беше одрала анаконда-албинос.
От сребристата сабя, която държеше, капеше гнусна слуз. Жената тръсна острието и го вложи в кожена ножница. Подир нея в помещението се вмъкнаха две лами.
— Канарчупа Зора есъм — заяви тя. — Ти Радослав от Радана-магесника коляно си. Вънемлеш ме?
— Д-да…
— Читав еси? — продължи строго жената. — Жадаш вода кладязна? Жито крепко?
— Не, благодаря. Наред съм… Зора-княгиньо.
Тя едва-едва се усмихна на неговия поклон.
Съществото-вампир пък нещо загъгни, но Дичо различи само думата „въздаяние“.
— Господарке — намеси се едната ламя, — инъйх закленьоних ни есми нашли. Ни има клеврети боле, прочее и зело време не чака. Изволяй въздати съратнику нашему що поклято бе.
Зора не отвърна веднага, продължаваше сухо и строго да разглежда Радослав, който се почувства като бръмбар, набучен на клечка за зъби. Сетне ненадейно му се усмихна — топло и мило-познато.
Сто на сто Верена бе наследила тази чаровна усмивка от майка си.
— Бива — рече тя на ламята, а сетне косо се обърна и към вампира: — Иссякна обетът, иже дал си нам. Миром ижде пожелаеш иди.
Съществото засъска тихо, но настоятелно. Лицето на жената отново се вледени.
— Миром иди ижде пожелаеш — без да се обръща, повтори княгинята все така спокойно, но под равността на думите ѝ проплъзна заплаха.
Тварта пренебрегна този знак и загъргори по-високо. Ламята, която си бе позволила да се застъпи за своя съратник, пристъпи на място. Другата тихо издиша дим от ноздрите.
Зора присви очи и се завъртя стремително към наглото създание. Вампирът заотстъпва. Жената изрече със смразяващ тон:
— Вън, изчадие мръзко, вращай се в бездение свое геонено, донелиже блага есъм.
Под свирепия поглед на княгинята съществото бързо се изпари, само тъмна сянка се шмугна през отвора. В коридора се чу суетня и някакво гъгнене, като команда. Шум на отдалечаваща се тълпа.
Внезапен крясък, който се удави в механично трансформаторно жужене, запиукаха машинни сигнали, съвсем близо избухна престрелка, задави се. Трополене, боричкане. Едната ламя затисна с тялото си пробива в стената, лумна и забуча огнемет, секна брътвежът кибернетични кодове. Някой остана да пъшка.
По-приглушени и далечни отгласи намекваха за жестока схватка в зертона. Радослав помирисваше сражението, разпокъсано на множество огнища. Зора дори вежди не помръдна. Вирна брадичка към младия мъж — досущ както Верена!
Лицето бе станало строго, но думите прозвучаха почти нежно:
— Крачи зади мене, момаж, халите ще вардят! — Тя се обърна към ламята и повелително произнесе: — На кромеш да идем. Камо кажи!
— Во испре, Господарке — страшно почтително отвърна ламята.
Докато Зора напускаше килията, следвана по петите от Радослав, в коридора няколко сестри-шарканки сведоха глави пред нея.
Личи им колко я уважават, помисли си той. Май направо си я харесват.
Зора обаче надали изпитваше някакви симпатии към ламите. Попита студено:
— Колико наши ратници об бран погинаха?
В коридора отвън бе задимено. Търкаляха се трупове. Предимно сиви качулки, но и неколцина караконджолоидни воина, които и приживе надали бяха имали приятен вид, а сега в разкашкано състояние… Радослав се извърна. Повредените роботи се оказаха не по-малко отвратителни за гледане. В останките на единия, сред окадени хромирани части и стопена пластмаса, нагорещеният корпус пържеше топка желирана маса, подозрително напомняща човешки мозък.