Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Олеле – казах, – не знам дали мога да ви помогна.

– Можете ли да ми кажете къде бяхте снощи, докторе?

Инспекторът имаше взора на хипнотизатор. Очи дълбоки като водовъртежи.

– Да. Бях тук с асистента си Питър. Разглеждахме записките за пациентите ми и вечеряхме късно.

Полицай Уолнът вдигна вежда.

– Питър тук ли е, за да потвърди алибито ви?

– Не – казах и видях, че полицай Уолнът много се зарадва. – Ще се върне по-късно днес. Ще му кажа да даде показания в участъка.

– Благодаря. А дали можете да ми разкажете за снимките по стените? Бихте ли ми обяснили какво точно представляват?

– Те какво общо имат с разследването ви?

– Интересувам се от хората, които са клиенти на Албърт Чаймс. Вие сте един от тези клиенти. И снимките ви ме интересуват.

– Добре. Те са спиритуалистични фотографии. Изобразяват момента, в който душата напуска тялото.

– Как се сдобихте с тях?

– Аз съм фотограф. В миналото съм пътувал много. Ставал съм свидетел на някои ужасни злополуки и смърт.

– И сте снимали, докато хората са умирали? – инспекторът ме зяпаше. Отново този поглед. Напомняше ми на огледало.

– Как точно да отговоря на това, инспекторе? А? Не можех да спася онези хора.

– Не сте се опитали.

– Ще ме арестувате, задето съм снимал човешката душа ли?

– Искам да погледна в кабинета ви – каза той.

И го пуснах. Прояви интерес към две рисунки и една снимка, която висеше на стената. Най-голямата рисунка над бюрото ми беше акварел с изглед от Норфък – бяла платноходка, която лениво се носеше по реката. До прозореца инспекторът разгледа друг, по-малък акварел – водно конче, затворено в буркан от сладко.

– Кой ги е рисувал? – запита той.

– Аз. Преди да уча психология, бях любител художник и фотограф. Понякога се чувствам сякаш водя два живота. – И инстинктивно докоснах часовника си. За миг си помислих, че бе видял движението ми и ме погледна с любопитство.

Продължи към фотографията зад вратата. И известно време остана там, докато я разгледа. После я откачи от стената.

– Разкажете ми за тази снимка.

– Това сме аз и Албърт Чаймс в Париж. Стоим на един мост.

– Разкажете ми за връзката си с него.

– Срещнахме се преди двайсет години в Париж. Тази снимка е от скоро след това. Той беше изложил часовниците си в една малка галерия. Бяха много красиви.

Инспектор Уайт държеше снимката като светиня.

– Нещо нередно ли има, инспекторе?

– Да – каза тихо. – Има нещо нередно в снимката. Казвате, че е от преди двайсет години, но и двамата не сте остарели. Как е възможно това?

– Наистина не разбирам какво се опитвате да намекнете. Обвинявате ме, че не съм остарял. Ще ме арестувате ли за това? – и се засмях.

Инспектор Уайт ме погледна много сериозно.

– Смятам, че тези часовници някак си удължават живота ви. Умират деца и вие сте замесен.

Седнах на дивана, предназначен за пациентите ми.

– Абсолютно нищо не можете да докажете. И сега се намерихте в много опасно положение.