Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Пристигнах пред лудницата точно в два и петнайсет. На стената се бяха наредили тлъсти гълъби, които наблюдаваха пристигането ми с подозрение. Портите бяха от заострени железа, мрачни и заплашителни, а оградата опасваше сградата като опашката на огромен дракон; камъните на пътеката – влажни от слузести следи. Пазачът се казваше Фъгъл37 и имаше дървени зъби – нещо, което не бях виждал от доста време. Зарадва ме.

– Доктор Едмънд Черитри – представих се. – Дойдох да видя господин Ърнест Мериуърт.

Пазачът ме изгледа от горе до долу.

– А, докторът. Правехте някакво изследване. Спомних си писмото ви.

– Да, всъщност съм психоаналитик. Дойдох да проуча поведението му. Пиша книга за лудите престъпници.

Фъгъл се засмя, а дървените зъби се пързаляха в устата му.

– Дошли сте на правилното място. – Поведе ме по дълъг бял коридор, като подрънкваше с ключове. – Откакто чу лошата новина, е кротък като агънце, докторе.

– Лоша новина ли?

– Умира. Остава му около месец. Нещо не му е наред със сърцето – рече Фъгъл и се засмя.

– Какво толкова забавно има?

– Точно сърцето. Естествено, че нещо няма да му е наред. Този не е стока. Знаете какво е направил с внучките си. – Фъгъл ме погледна с крайчеца на окото и продължи. – Убил две от тях и затворил третата в един часовник.

– Човек може да намери изкупление, господин Фъгъл.

Той се пипна по носа.

– Всичко съм виждал. Най-лошото у хората. Ангелите да му прощават, доктор Черитри. Аз няма.

Пристигнахме пред килията на господин Мериуърт. Господин Фъгъл отключи с малко ключе. Ърнест седеше до прозореца и четеше, но се обърна към мен и видях корицата на книгата. Беше за часовникарство.

Фъгъл се изкашля в шепа.

– Е, ще ви оставя. Ако ви потрябва нещо, ще бъда отвън. Само извикайте.

– Благодаря – казах и погледнах Ърнест. – Предполагам, че ме очаквахте.

– Получих писмото ви. – Имаше гъргорещ глас. Беше един съсухрен старец. В килията му имаше малко легло и гърне, бюро и стол. Единственият друг предмет в стаята беше книгата в ръцете му. – Умирам.

– Да, известно ми е и може би ще мога да ви помогна с това. Но не е безплатно.

– Какво искате?

– Трябва да разбера къде е внучката ви. Онази, която оцеля. Която заключихте в часовника. Ако ми кажете, мога да удължа живота ви.

Ърнест остави книгата.

– Много изкушаващо предложение. И защо внучката ми е толкова важна за вас? Харесвате момиченца ли, докторе? Харесва ви да си играете с тях, а?

– Не. За разлика от вас. Къде е.

– Един полицай я взе. Осинови я. Последно чух, че са отишли в Кайро.

– Как се казва полицаят?

– Голиат Хъни-Флауър. Египтянин е. Грамада. Той я спаси. Извади я от часовника.

– Благодаря.

– Сега ще ми помогнете ли? Ще ми дадете ли още време, докторе? – и отпусна ръка върху книгата.

– Ще ви изпратя нещо по пощата, Ърнест. Ще живеете.

– Преди да си тръгнете, кажете ми какво стана с часовника ми?