Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

А той се усмихна – усмивката на хиляда котки. Усмивка на ангели. Усмивка на акули. Леденостудена. Дяволски гореща.

В земята се появи една спираловидна стълба и надолу, надолу, надолу запристъпвахме в Подземния свят. Пластовете земя бяха изваяни в човешки лица, чиито изпъкнали и подути очи ни гледаха как се спускаме. Души, пленени в калта. Някои искрящи и зелени, други с очи като листа. Зелени бръмбари дълбаеха в очните им кухини и снасяха яйца в устите им. Исках да ги пипна, но господин Фингърс ме държеше за ръка и продължихме надолу във влажния мрак.

В Подземния свят една черна река се вие като змия около двореца на Краля на мъртвите. Бълбука и блещука и си представям, че отдолу има странни същества с черни резци и издути като перли очи. Дворецът на господин Фингърс е огромен и изпълнен с часовници, които звънят на всеки четвърт час. Има стаи със странни форми и причудливи резби. Като музей или мавзолей, препълнен с чудатости. Той стисна ръката ми.

– Вече си принц на Подземния свят. Тук можеш да си играеш – каза той като всеки горд баща. Той е някакъв магьосник. Той е някаква лудост.

Спалнята ми беше в една от кулите. Беше изрисувана със звезди и космос. Грамаден телескоп надничаше през прозореца като огромно око. Аз надникнах през него. Как ли изглеждат звездите в Подземния свят, зачудих се. Изглеждаха по-малки, по-далечни. Точици звездна светлина, мигащи като очи на жаби от приказките. Аз съм в Земята на мъртвите. Така те виждат звездите – от по-голямо разстояние. И от това ми стана страшно тъжно.

Намирах се в огромно празно пространство. Бях принц на огромно празно пространство. В стаята ми имаше библиотека, пълна с книги, пак всичките за звездите и планетите. Седях на леглото си и прелиствах страниците на звездни карти и скици на съзвездия. Държах в ръце карти на вселената, но можех само да ги гледам. Също като баща ми бях поставен в гробница и бях изчезнал.

Седях с новия си баща на масата. С черноокия ми татко. Часовниците тиктакаха около нас.

– Какво ще стане с мен? – попитах го.

Господин Фингърс ме погледна.

– Ще израснеш тук като мой син.

– Защо ви е старинният часовник?

– В него има нещо.

– Какво?

– Нещо, което искам.

– Как ще го намерите?

– Имам си шпиони. Малките ми косове на земята с техните мънистени очи. Сега вечеряй.

И ядох. Излапах каквото имах в чинията. След вечеря господин Фингърс се почеса по шкембето и се прозя. Заприлича ми на огромен крокодил. Колко ярки изглеждаха очите му. Като лъскав абанос. Като черна магия. Като на сериен убиец.

След вечеря господин Фингърс ме хвана за ръка и ме поведе по един дълъг черен коридор. По стените имаше рисунки на човешки тела, струпани едно върху друго на огромни купчини. Виеха се и се гърчеха като червеи в буркан. Бях убеден, че наистина се движат.

– Сега ще се запознаеш с другите принцове. Твоите братя – каза и отвори вратата в края на коридора.

Влязохме в голяма кръгла стая, където имаше редица стъклени ковчези. Във всеки стъклен ковчег имаше малко момче с очи черни като полунощ. Господин Фингърс вдигна пръст пред устните си.