![Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/6/7/udivitelnata-i-izklyuchitelna-prikazka-za-mirr-i-goliat-bg-download.jpg)
Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]
- Автор: Бий Ишбел
- Серия: Чудатите приключения на почитаемия Джон Лъвхарт #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2111-3
- Переводчик: Борислав Стефанов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]». Краткое содержание книги:
Инспектор Уайт остави снимката на бюрото и си тръгна с полицая. Върнах снимката на стената и избърсах праха от нея. Албърт Чаймс ми се усмихваше, този проклет стар алхимик.
Когато Голиат ме спаси от часовника и ме прегърна силно, помня как затворих очи и не ги отворих. Мека тъмнина в главата ми, блъскане, съскащо налягане.
Овча главичка, вряща в казана. Защото светлината изгаряше очите ми; както дядо драскаше клечки, за да запали лулата си, която стискаше в големите си пръсти, в онези мръсни наденички. Пламъкът, фосфорнозелено сияние с нещо чуждоземно под него. Той плюеше на пламъка, за да го изгаси.
Това се прави с огъня,
гасиш
го.
Голиат ме беше извадил от часовника, от моя ковчег. Обгърна ме чуждоземен полъх, когато пантите изскърцаха. Бях плувала, бях се давила, бях при мъртвите, говорех с призраци. Но той ме отнесе, отнесе ме далеч. Очите ми плътно затворени. В Египет, в Египет.
Държах го за ръка под слънце, което приличаше на лимон, носещ се в небето.
– Защо е толкова ярко? – попитах примижала.
Голиат стисна ръката ми.
– За да пържи демоните.
Стояхме пред една крива дървена книжарничка в Кайро. Беше боядисана в оранжево и розово, с малки тераски и саксии с цветя като пълзящи зелени пръсти. Голиат ме развеждаше из Кайро, а бяхме отседнали у баща му, археолога – той е човек, който изравя мъртвите и намира тайни неща.
Знам, че трябва да съм с Голиат. Съшита съм в него, влакната в коремчето ми са сплетени с неговите. Ако ни разрежат, ще се разпаднем.
На улицата имаше човек с магаре, с дисаги, пълни с книги за доставка. Потупах носа на магарето. Миришеше на земни неща и топла пухкава козина. Влажен език; черни мухи бръмчат като проклети ангели около очите му. Прогоних ги с ръка. Продължихме по улицата, въздухът миришеше сладникаво на изпражнения и мед. Някаква воня като от приказките. Харесваше ми миризмата на това място, харесваше ми усещането от грамадната ръка на Голиат и черните косми по нея. Стискаше ме толкова силно в мечия си хват. Това е да се чувстваш в безопасност. Безопасността е огромен мечок, който стои до теб.
винаги
стена от мускули
страшна редица зъби
Бих казала: „Ако отново ме докоснеш, дядо, той ще те смаже с огромните си лапи. Ще схруска костите ти. Ще оближе кръвта ти от козината си. Няма да остави и следа от теб“.
Минахме покрай едно кафене, където мъжете седяха и пушеха тютюн със змийските си лули. Гледаха ни как минаваме – мисля, че цветът на косата ми привлече погледите им. Дядо все казваше, че косата ми е прекалено червена. „Дяволът обича червено“, казваше. „Дяволът обича червено и малки момиченца.“
– Зяпат ме – казах.
Голиат разроши косата ми с грамадната си ръка.
– Защото приличаш на огнено духче.
След това ме взе на ръце и ме понесе на раменете си. Надуших тютюна и горещия му, пушен бръмбаров аромат. Помахах на пушачите, които бяха облечени с дълги бели нощници все едно им се спи и се готвят да си лягат. Помислих си: „Аз съм огнено духче. Аз съм огнено духче. Аз съм огън.
И някой ще се опита да ме угаси“.
Протегнах се нагоре към лимона, носещ се в небето. Видях момчета, които шиеха шатра с вълни от цвят като паунови очи – искрящо изумрудено и тъмно морскосиньо; усмихваха се и се смееха. Голиат посочи университета и входа с резбованите листоподобни фигури. На стълбите седеше студент, който си обуваше обувката, подобна на чехъл. В нея имаше дупка и палецът му се подаваше. Продължихме по улиците на Кайро, горещи и жълти, изгорени. Бели магарета с товар, ярки птици в плетени клетки, лунни символи по вратите и кули с форма на лукови глави, които се извисяваха в небето като телескопи. Зачудих се дали в кулите има принцеси. С коса като сърма. Но принцесите в Египет биха имали коса, черна като падаща нощ. Черна като спускаща се театрална завеса. Черна като край.
Тук горе виждах мъжки глави, малки бели шапчици и цветни тюрбани. Глави, носещи се към една синя джамия. Със звездни форми, отпечатани на стените. Храм на нощното небе. Пресегнах се и докоснах вълшебните форми с ръце. Положих длан на една звезда. Отпечатък.
– Звездите ли почитат? – попитах Голиат.
– Да. Вярват, че когато умрем, се връщаме при звездите – отговори той и ми подаде няколко смокини, които излапах.
Опитах се да преброя стъпалата на храма, но числата в главата ми свършиха и стъпалата надделяха. Изпълниха главата ми и продължихме.