![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
Върнах капака на мястото му. Наметала с цветовете на клановете и мечове. Какво възнамеряваше да прави мнимият Ивайн с този товар?
11.
Вина
Давин
Търсихме в продължение на три дни, от ранни зори до непрогледен мрак. Освен наметалото на Дина, не открихме нищо друго, нито живи деца, нито трупове.
— Трябва да се върнем вкъщи при майка ти — рече ми Салан на четвъртия ден. — Тя трябва да знае.
— Чух гласа й, Салан.
— Да, така твърдиш.
— Не ми ли вярваш?
Салан сякаш потръпна, очевидно не се чувстваше комфортно.
— Да, под небето има повече, отколкото знаем.
Знаех, че говори за призраци.
— Тя не бе мъртва — отвърнах му аз. — Не вярвам, че е мъртва.
Салан извърна поглед.
— Може би… Но човек рядко чува гласовете на живите хора по този начин — той стегна връзките на раницата си и я метна през рамо. — Е? Идваш ли?
— Да.
Какво друго можех да направя. Салан беше прав, мама трябваше да знае.
Салан слезе долу, за да приготви конете. А аз отидох при Хелена Лаклан, за да се сбогувам и да й благодаря, че лакланците търсиха толкова дълго. Не щадяха сили. Нямаше значение, че издирваха и едно лакланско дете. Аз не бях планинец, а семейство Тонере не беше клан, и точно затова знаех, че сме задължени на Лаклан.
Когато излязох от двора на крепостта, видях, че до Железния кръг стои някаква жена. Тя бе неподвижна като стълб и се взираше в мен, та ми стана неудобно и побързах да я отмина. Но тя застана пред мен и ме спря.
— Тонере — гласът й бе твърд като желязо, а очите й също толкова студени и гранитеносиви като тези на Ивайн.
— Мадам? — изрекох аз, колкото се може по-учтиво.
— Доволен ли си сега?
— Доволен? Мадам, не разбирам.
— Дойде, за да отнемеш живот — отвърна ми тя с такава интонация, че по гърба ми изби студена пот. — Когато не можа да убиеш Ивайн, ти и малката ти сестра — вещица подмамихте моя Тавис и го убихте.
Аз стоях там, загубил дар слово, и изобщо не можех да отговоря. Как можеше тя да си помисли, че аз…, че Дина…
— Не — промълвих аз. — Не беше така.
— Искам си Тавис обратно — рече ми тя. — Ако не ми го върнете, ще проклинам теб и твоето семейство да гниете в ада, всеки ден до края на живота си.
Тя вдигна свитата си в юмрук ръка и я завря в носа ми. Юмрукът й бе сивочерен, намазан с нещо тъмно и мазно.
— Ето — рече ми тя. — Това е твоят подарък. Дарявам ти една нощ с моите сънища. Знаеш ли какво сънувам? Сънувам, че рибите ядат очите на Тавис.
И ме удари точно между очите с черната си ръка. Ударът не бе толкова силен, че да загубя равновесие, но ме разтърси повече, отколкото тези на Ивайн. Не можех да го парирам, нито да отвърна.
— Нищо не съм сторил на сина ти — казах й аз объркано, защото явно пред мен стоеше майката на лакланското момче. — Нито пък Дина, сигурен съм.
— Аз знам най-добре — отвърна ми жената, обърна се и си тръгна.
— Къде беше? — изръмжа Салан, като ме видя. — Конете вече започнаха да пристъпят от крак на крак.
Във всеки случай, поне единият го правеше. Фалк мяташе глава и тропаше с единия си преден крак, за да покаже, че му е омръзнало да чака. Кафявият кон на Салан просто стоеше. Беше прекалено добре възпитан, за да проявява такива капризи. А сивото пони на Деби Уртемутер протягаше шия и се прозяваше, така че дългите му жълти зъби се виждаха.
— Срещнах майката на Тавис.
— Ясно. Не ти е било лесно.
Кимнах с глава, но не отговорих.
— Ивайн ми даде това — рече Салан и ми подаде нещо дълго, увито в старо парче омекнало зебло. Веднага щом го взех в ръце, разбрах какво е. Но все пак го разопаковах.