Натрапчиви мисли за петък [bg]

Човекът отсреща каза нещо неразбираемо, след което се чу характерното бръмчене и вратата се отвори. Новите й сандали затропаха нагоре по тесните дървени стъпала. Млад мъж стоеше пред отворената врата на апартамента, облечен с елегантни панталони и риза, но с боси крака. В ръката си държеше керамична чаша с кафе.

— Здравейте — каза Фрида и протегна ръка. — Ан Мартин.

— Дънкан Мортимър — каза той. — Здравейте.

— Може ли да вляза? Няма да отнеме много.

И без да дочака отговор, бързо мина край него и влезе вътре, опасявайки се да не й поиска документ за самоличност. Може би вчера трябваше да си купи чанта за документи. Тя извади бележник от чантата си.

— Желаете ли кафе?

— Не, благодаря. Не искам да ви отнемам от времето. — Отнякъде се чуваше шум на течаща вода, после се затръшна врата.

— Казахте, че идвате във връзка с Майлс?

— Да. Просто рутинна проверка.

— Горкият нещастник. — Той отпи голяма глътка кафе. — Кажете ми, вие самата видяхте ли го?

— Кога да съм го видяла?

— Това, което се е случило, е отвратително и искам да знам дали Майлс е добре.

— Ние всички искаме това. Точно затова съм тук.

— Но той ще се оправи ли?

Фрида го погледна. Имаше чувството, че водят несвързан разговор.

— Невъзможно е да се каже, преди да сме го открили.

— Да го откриете?

— Предполагам знаете, че Майлс изчезна преди няколко седмици?

— Какво? — Тя започна да му обяснява, но той я прекъсна. — Не знаете ли?

— Какво трябва да знам?

— От полицията не ви ли казаха?

— Не ви разбирам.

— Той се е върнал.

— Майлс се е върнал?

— Да. Вчера се е появил. Мислех, че по този повод сте дошли.

— О! — каза Фрида. Тя намести очилата на носа си и се опита да си придаде делово изражение. — Това е добра новина.

Младият мъж се изсмя нервно.

— Така ли мислите? Той е в окаяно състояние.

— В състояние на остра психоза?

— Това е най-малкото. Доколкото разбрах, не е на себе си. И е жестоко пребит — меко казано. Говорих с горката му майка. Каза, че изглежда така, сякаш е бил изтезаван.

Стаята сякаш изведнъж се смали и изстина.

— Как по-точно? — попита Фрида.

— Това е всичко, което знам. Тя плачеше толкова силно, че не исках да я разпитвам за подробности. Бих желал да го посетя, но той сигурно няма да иска да ме види. Не се разделихме по най-добрия начин.

— Знаете ли къде е?

— В онази психиатрична болница южно от реката. Почакайте, записал съм си името.

— Благодаря, не е нужно. Знам къде е.

— Ако го видите, предайте му поздрави от мен и му кажете, че му желая бързо да оздравее.

— Непременно ще го направя.

След като се отби в едно интернет кафе, за да провери в колко часа ще се състои погребението на Джун Рийв на по-следващия ден — беше насрочено за единайсет и петнайсет в крематориума в Източен Лондон — Фрида си купи канелена кифличка от пекарна на булеварда и отиде в една малка градинка, за да я изяде и да обмисли някои неща. Седна на една дървена пейка; слънцето огряваше голия й врат и босите й крака; на няколко крачки от нея един гълъб кълвеше нещо в тревата. Ядеше кифличката много бавно: засищащата й сладост й действаше успокояващо. Изтезаван. Какво означаваше това? Кой би извършил подобно нещо? Сякаш леден вятър мина през тялото й и тя потръпна от студ въпреки лятната жега. Беше убедена, че знае отговора.