Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Благодаря, всичко е наред — спря го Фрида.

Струваше й огромно усилие, за да преодолее паниката. Един вътрешен глас й крещеше да бяга, да се махне от сградата възможно най-бързо. Тя се обърна и излезе със спокойна крачка навън на улицата. Струваше й се, че се движи прекалено бавно, като в кошмарен сън, в който с мъка върви през мокър пясък. Проклинаше се заради небрежността си. Карлсън знаеше за нея и за Джун Рийв. Дори беше идвал на същото това място заедно с Фрида. В момента тя се беше изправила не само срещу Хусейн, но може би дори срещу Карлсън, а той я познаваше добре, също както и много други хора. Фрида сви зад един ъгъл, после зад още един. Не посмя да се качи на „Докландс Лайт Рейлуей“. Можеха да се досетят, че ще се отправи натам. Трябваше да поеме в съвсем различна посока.

Докато вървеше, през главата й минаваха разни мисли. Джун Рийв вече я нямаше, но предстоеше погребението й: в понеделник в близкия крематориум, беше казал мъжът. Дали Дийн Рийв щеше да присъства? Може би. Ами полицията?

Видя автобус, който тъкмо спираше на една спирка, и скочи вътре, без дори да погледне накъде отива. Качи се на горния етаж и седна най-отпред, така че да може да вижда улицата. Всичко й изглеждаше нереално, като във филм. Знаеше, че ще отиде на погребението на Джун Рийв, защото не можеше да се сети как по друг начин да се добере до Дийн. Единствено тази крехка възможност би могла да я отведе до човека, който беше убил Санди.

Фрида осъзна колко беше изморена едва когато седна с чаша уиски в ръка, гледайки през прозореца как лятното небе се стъмва. Преди това се беше отбила в малко кафене надолу по улицата, където беше изяла поширано яйце върху препечена филийка, загледана в потока от минувачи. Нямаше представа какво ще прави утре. Спомни си, че когато беше студентка, един от професорите й веднъж беше казал: „Ако не можете да решите някакъв проблем, тогава си намерете проблем, който можете да решите“. В съзнанието й изплува едно име.