![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Комисарят произнесе с хладен тон:
- Госпожо, не можете да наричате престъпник никого, преди да се докаже, че е такъв.
- Но има доказателства, арестувайте го.
- Не е очевидно, госпожо, без това не мога да арестувам никого.
Обърна се към Лионело и попита:
- Е, нали чу какво казва госпожата? Налице е оплакване срещу теб. Какво ще кажеш?
Трябваше да видите каменното лице на Лионело:
- Отричам всичко.
- Браво. А моторът, откъде намери пари да го купиш?
Той бръкна в пазвата си, порови вътре и извади някаква хартия.
- Купих го на изплащане. Ето квитанцията.
- Отлично. А защо си се представил от името на фирмата - щял си да боядисаш онзи цокъл, след като никой не те е пращал. Този факт как ще обясниш?
- Кой е ходил там? Какъв цокъл? На госпожата и се е присънило.
Тогава скочи агентът, блондин с червено лице, закарал Лионело в комисариата, и кресна:
- Хей, ти, не повишавай тон! Разбра ли? Тук не се повишава глас.
Лионело, спокоен, с нахално лице, снижи гласа си почти до подигравателен шепот:
- Кой повишава глас? Госпожата се припознава, това казвам.
Госпожа Лурини се развика:
- Не, има доказателства: прислужницата го е видяла и го разпозна. Нали така, Джудита?
Прислужницата, селско момиче, съвсем като жената на Лионело, пристъпи напред:
- Видях те и още как. Беше точно ти.
- Е - намеси се комисарят, - сега какво ще кажеш?
- Казвам, че и двете грешат: и господарката, и прислужницата.
С една дума, Лурини крещя известно време, настоявайки да арестуват Лионело. Нас, другите бояджии, ни разпитваха без резултат, защото никой не искаше да прати Лионело в затвора за удоволствие на Лурини. От своя страна Лионело издържа очната ставка с непроницаемо лице и смая всички ни.
Накрая комисарят стана:
- Подпиши тук показанията си. И чуй какво ще ти кажа: ти, аз и всички тук присъстващи знаем какво е станало, нали? Мълчи, не съм свършил! Знаем как е било. Запомни това!
- Но аз нищо не знам.
- Не, знаеш. И ще ти дам един съвет: минавай далеч от Виа Систина! Разбра ли?
- Правосъдие, няма що! - извика госпожа Лурини тогава.
Ала Лионело, придружен от агента, беше вече на изхода, с лека усмивка на уста, спокоен, безразличен, хладнокръвен: тарикат.
По-късно, когато излязохме от комисариата, казах на Кико и на Джузепе:
- Видяхте ли Лионело? Човек не може да го познае!
Джузепе, стар бояджия, рече:
- Лионело никога вече няма да е същият. Опита хубавите и качествени неща в живота: Агатина, мотора, пуловера. Селският самун вече не му харесва.
Спомних си лицето на бедната Аниезе, съвсем като самун селски хляб, и въздъхнах:
- Ех, жалко, един приятел по-малко, един хитрец повече.
ЖИВОТЪТ Е ТАНЦИ
През март навърших осемнайсет и получих разрешение от баща си да зарежа учението. Това разрешение той ми го даде, след като изпадна в пълно отчаяние, защото бях повтарял четири години и единствен в класа аз носех дълги панталони. Баща ми, старомоден човек, ми разреши да оставя училището след поредния скандал - да не ви разправям! Викаше, че му разбивам сърцето и не знае какво да ме прави. Накрая ми предложи да стоя в магазина, голяма стара книжарница за канцеларски материали на доверие, около Минерва17. Подхвърлих нехайно:
Дори и мъртъв няма да стоя там.
Тогава ме хвана за ръката и ме изхвърли от стаята. И така, на осемнайсет години, поради отчаяние, бях свободен да правя каквото си искам.
Първо си купих страхотен червен пуловер, чифт американски джинси, прилепнали по бедрата, с тегели в бяло, шест джоба и етикет на задника, жълта кърпа за около врата и чифт мокасини с месингови катарами. Майка ми, понеже ме обича и винаги ми дава всичко, което поискам, ми подари за рождения ден малко портативно радио и уговори баща ми да ми купи мотор. Същия ден отидох при бръснаря и му наредих да ме подстриже като Марлон Брандо. Докато ме подстригваше, се приближи малко момиче и ме попита дали искам да ми направи маникюр.
Изгледах я от долу нагоре и без да е хубава, дори по-скоро грозничка, реших в сърцето си, че това е жената за мен. Не сбърках, беше Джакомина. Докато ми оформяше ноктите, говорейки, както обикновено за какво ли не, научих, че и тя обича рокендрол като мен. Определих и среща, веднага прие. Когато излязох от бръснаря, имах всичко: осемнайсет години, червен пуловер, джинси, прическа ала Брандо, радио, мотор и Джакомина. Най-после животът започна.