Един ден от залеза на света [bg]
- Автор: Сароян Уильям
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ФАМА
- ISBN: 978-954-597-372-7
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един ден от залеза на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Твърдо сте убедена, че беше луд — рече той.
— О, изобщо не се съмнявам. Ако се беше оженил за друга, не за майка ми, сигурна съм, че щеше да има ужасен живот. Почина почти на осемдесет — но въобще не е било изключено да умре на трийсет и пет или да полудее, или да се самоубие. Знам, че мога да споделя с вас тези неща. Впрочем, когато одеве се приближихте към масата, аз се почудих колко приличате на баща ми на млади години.
— Карате ме да се чувствам горд.
— Веднага разбрах и още нещо — колко стеснителен сте всъщност. И баща ми беше такъв. Всички си мислеха, че не се стеснява, защото, когато бе сред хора, той беше едновременно писател и много учтив човек, който настояваше да не натрапва най-лошата и може би най-истинската си страна на никого, освен на семейството си, защото знаеше, че то ще го разбере и ще го обича въпреки всичко.
— Разбира се.
— Знам, че когато Рей Дейл дойде на вашата маса, повече от всичко на света искахте да бъдете оставен на мира. Но знаех, че ще се присъедините към нас. Той е такъв сладур — всъщност не е никакъв писател, но пък истинските писатели не са никак много. Знаех, че ще дойдете при нас, защото съм виждала как същото постоянно се случваше с баща ми. „Само ти и аз — казваше той. — Само ти и аз, момичето ми. Първо ще се поразходим и отново ще разгледаме добре света. После ще намерим някой хубав ресторант, ще седнем, само ние двамата, и ще хапнем и пийнем най-различни вкуснотии.“ Но още щом седнехме, някой идваше на масата — някой напълно непознат човек — да каже на баща ми, че е прочел най-новата му книга и затова баща ми сигурно ще му позволи да го запознае с жена му и с децата. Скоро там се събираше цяла група от развеселени хора. Баща ми пиеше, говореше, разказваше истории. Мисля, че някои от най-добрите си разкази той така и не написа. Разправи ги на разни непознати. Часове наред ядене, пиене и истории. Най-накрая, малко пиян, той ме прегръщаше, сбогуваше се и тръгваше. „Ах, момичето ми, не исках да стане така, но какво да се прави. Те четат написаното от мен, харесват го, искат го, нуждаят се от него. Какво повече му трябва на един писател? Не можех да ги отпратя, нали? Знам, че не ти беше забавно, но се боя, че беше забавно на горкия ти суетен баща.“ Имате ли деца, господин Мускат?
Той й каза за Ван и Роузи, после рече:
— Искам да науча за баща ви толкова, колкото желаете да ми разкажете.
— О, разбирам, че вече говорих твърде много. Сега е ваш ред.
— Да ви разкажа за майка ми ли?
Жената пак се засмя, така прелестно, че той трябваше отново да си налее и да пие.
— С удоволствие бих слушала за майка ви — каза тя. — Сигурно много се гордее с вас.
— Гордееше се, макар че предпочиташе да не прави капитал от това.
— Разбира се. Тя прочете ли каквото сте написали?
— Всичко, което излезе в книги. Тя обичаше книгите, представата за книгите. Сега, моля, продължете за вашия баща.
— Добре — започна жената, — може би ще успея да ви разкажа една малка история, която винаги ме е забавлявала, и после ще ви оставя да разговаряте с останалите.
— Не искам да разговарям с останалите. Бях на тринайсет-четиринайсет години, когато за първи път прочетох разказ на баща ви. Оттогава, от време на време ми е попадал по някой разказ, обикновено в някоя антология, и съм го прочитал жадно, сякаш беше разказ, който аз можеше да съм написал. Затова ми разправете историята за баща ви.
— Всъщност историята е за майка ми — рече жената. — Тя определено беше единствената в света, която разбираше от писане — е, не съвсем. Имаше доста модни автори, но според майка ми, те не бяха истински писатели. И аз всъщност не съм убедена, че тя грешеше. Когато пристигнахме в Ню Йорк, баща ми публикува един много обемист роман в подлистниците на „Дейли Форуърд“. Този роман беше изцяло за самия него, за майка ми, братята и сестрите ми, за мен, нашите приятели и съседи, за реални и измислени хора — за Ню Йорк, за Америка, за Новия свят. Мисля, че това е най-добрият му роман.
— Простете, че ви прекъсвам, но бихте ли ми казали заглавието му.
— Мисля, че на английски е преведен „Сбогом, гето“. Ние дойдохме от Полша, от гетото, нали разбирате. И, естествено, имаше евреи в Ню Йорк, които бяха дошли от други места в Европа. Имаше един младеж от Букурещ, от Румъния, който искаше да бъде писател. Накрая стана доста добър. Може би познавате творчеството му — някои от нещата са преведени. Джордже Глошман.