Един ден от залеза на света [bg]

— Твърдо сте убедена, че беше луд — рече той.

— О, изобщо не се съмнявам. Ако се беше оженил за друга, не за майка ми, сигурна съм, че щеше да има ужасен живот. Почина почти на осемдесет — но въобще не е било изключено да умре на трийсет и пет или да полудее, или да се самоубие. Знам, че мога да споделя с вас тези неща. Впрочем, когато одеве се приближихте към масата, аз се почудих колко приличате на баща ми на млади години.

— Карате ме да се чувствам горд.

— Веднага разбрах и още нещо — колко стеснителен сте всъщност. И баща ми беше такъв. Всички си мислеха, че не се стеснява, защото, когато бе сред хора, той беше едновременно писател и много учтив човек, който настояваше да не натрапва най-лошата и може би най-истинската си страна на никого, освен на семейството си, защото знаеше, че то ще го разбере и ще го обича въпреки всичко.

— Разбира се.

— Знам, че когато Рей Дейл дойде на вашата маса, повече от всичко на света искахте да бъдете оставен на мира. Но знаех, че ще се присъедините към нас. Той е такъв сладур — всъщност не е никакъв писател, но пък истинските писатели не са никак много. Знаех, че ще дойдете при нас, защото съм виждала как същото постоянно се случваше с баща ми. „Само ти и аз — казваше той. — Само ти и аз, момичето ми. Първо ще се поразходим и отново ще разгледаме добре света. После ще намерим някой хубав ресторант, ще седнем, само ние двамата, и ще хапнем и пийнем най-различни вкуснотии.“ Но още щом седнехме, някой идваше на масата — някой напълно непознат човек — да каже на баща ми, че е прочел най-новата му книга и затова баща ми сигурно ще му позволи да го запознае с жена му и с децата. Скоро там се събираше цяла група от развеселени хора. Баща ми пиеше, говореше, разказваше истории. Мисля, че някои от най-добрите си разкази той така и не написа. Разправи ги на разни непознати. Часове наред ядене, пиене и истории. Най-накрая, малко пиян, той ме прегръщаше, сбогуваше се и тръгваше. „Ах, момичето ми, не исках да стане така, но какво да се прави. Те четат написаното от мен, харесват го, искат го, нуждаят се от него. Какво повече му трябва на един писател? Не можех да ги отпратя, нали? Знам, че не ти беше забавно, но се боя, че беше забавно на горкия ти суетен баща.“ Имате ли деца, господин Мускат?