Един ден от залеза на света [bg]

— Името ми е познато.

— Скоро след пристигането ни в Ню Йорк този Глошман издири баща ми. Той вече беше тук от една-две години. Беше съвсем млад, бе прочел всеки ред, написан от баща ми, зарязал бе следването си — трябвало да се готви за равин — и беше решил да стане писател, като баща ми. Посещения от този род бяха добре познати на майка ми. „Зает е — каза тя на Глошман. — Който и да сте вие, просто седнете тук и изпийте чаша чай. Той ще излезе от кабинета си съвсем скоро и ще се радва да ви види.“ И така си беше. Баща ми преседя с Глошман часове наред — от четири-пет часа следобед до късно вечерта. Накрая младежът стана да си ходи. „Бих искал да дойда пак, ако може“, рече той. Баща ми каза с най-топлия възможен глас: „Моето момче, ако искаш да станеш писател, не бива никога повече да идваш тук. Ако случайно се срещнем на улицата, не бива да говориш с мен — трябва само да кимнеш и да се усмихнеш, както ще постъпя и аз. Ако ще пишеш, ние сме длъжни да бъдем учтиви и горди неприятели. Ако писането като занаят не представлява интерес за теб, тогава непременно идвай на гости, когато пожелаеш.“ Глошман беше слисан. Баща ми го изпроводи до вратата, после извън дома, до ъгъла на улицата. И ето че минаха години. Поне веднъж месечно баща ми питаше майка ми: „Попадала ли си на нещо от Глошман във вестника?“ А майка ми все питаше: „Кой е този Глошман?“ „Младежът от Букурещ, с когото водих много дълъг разговор — казах му всичко, което знам за писането, всичко. Той никога повече не се върна, значи сигурно не се е шегувал, а в такъв случай къде е написаното от него?“ Глошман беше нещо като невидим член на семейството ни, години наред. И един ден в „Дейли Форуърд“ наистина се появи кратък разказ от Джордже Глошман, ужасна имитация на стила на баща ми, обаче баща ми каза: „О, той успя… да, той успя. Много съм доволен.“ Минаха още години и ето че Глошман изведнъж става известен писател. Пише разказ след разказ, във всички подражава на баща ми — но кой може да подражава на неподражаемото? Баща ми вече е възрастен. Пише рядко, но всичко, което напише, е наистина — моля за извинение — прекрасно. В интелектуалните кръгове се говори, че Глошман пише голям роман, монументално произведение. Майка ми се смее. Романът излиза — изцяло за евреите в Ню Йорк — на идиш, нали разбирате, и предизвиква сензация. Всички го четат. Всички говорят за него. Всички, освен майка ми. Самата аз съм го чела и, разбира се, той прилича на „Сбогом, гето“ — десет-единайсет години по-късно — негово лошо копие, но все пак е доста добър. Той го озаглавява „Здравей, рай“. Сигурна съм, че майка ми е прочела моя екземпляр, ако и да се кълне, че не е. Във всеки случай книгата изчезна. По всяка вероятност я е изгорила. Един ден, когато излязла на пазар, тя срещнала Глошман на улицата — веднага го познала, макар и след толкова години и въпреки че сега той бил голям бохем — с барета, шалче, ръкавици, гети, бастунче и всички останали атрибути. Това е поантата на тази история. Майка ми, която носела два хартиени плика, натъпкани с продукти, спряла господин Глошман на улицата. Той нямал и бегла представа коя е тя, нещо, което според нея — тя все настояваше, че това е така — доказвало, че не е възможно той да бъде писател. Тя го гледала дълго, предоставила му достатъчно време да си я спомни и после казала на английски: „Вие май написахте нещичко?“ Той, разбира се, бил шокиран, защото дотогава считал, че всички са единодушни, че е написал шедьовър. Понечил да каже нещо — бог знае какво — но майка ми продължила нататък по улицата. Когато се прибра вкъщи и ни разказа тази случка, всички се смяхме. Само баща ми не се смя. „Е, написал ли е нещичко?“, рече баща ми и тогава беше ред на майка ми да се смее от сърце. Това е всичко. Помислих си, че може да ви е забавно.