Един ден от залеза на света [bg]

Рей Дейл, помисли си той. Какво, по дяволите, беше написал той? А, да… кратки разкази, за някакви списанийца. Само че дали ще си спомни жена на име Хариет Рочестър? Ама, разбира се. Високото момиче с дълга черна коса, което написа роман за зеленчукопроизводителите в Салинас. Обичаше да разговаря за тях. Искам само една малка порция супа.

— Утре заминавам за една година в Европа със стипендия за научна работа — каза мъжът с бутилката. — Отивам там за първи път след войната. Ще дойдеш ли при нас, Йеп.

— Какво ще кажеш, Зак?

— Каквото ти кажеш.

Те отидоха на голямата маса. Мъжът с бутилката ги представи на компанията и седнаха.

— Аз съм ви почитателка, откакто излезе първата ви книга — каза дамата до него. Тя беше дъщеря на известен писател.

— Какво пише баща ви напоследък?

— Баща ми почина през войната, но той, разбира се, беше възрастен човек.

— Стилът му ми напомня този на Марк Твен. Ще ми се някой да преведе повече негови творби.

— Това не е лесна работа — рече жената. — Баща ми пише на идиш толкова разкрепостено и необуздано, та е много трудно да се преведе на английски.

— Той е най-големият от всички писатели, творили на идиш, нали?

— Да, мисля, че всички са на това мнение. Майка ми го обожаваше. Тя не можеше да разбере как той успя да напише книгите си, когато животът му често биваше толкова труден. Тя вярваше, че е бил докоснат. От Бога.

— Много се радвам, че ви срещнах, защото винаги съм харесвал творчеството на баща ви, а никога не съм имал възможност да си поприказвам с някого за него. Сега мога да поговоря със собствената му дъщеря. Според вас баща ви с труден характер ли беше?

— О, да, разбира се. Господи, какво мрачно отчаяние — дни наред — после майка ми прочиташе най-новия му разказ, а той седеше там, пиеше чай и гледаше навъсено. И това беше най-необичайно комичният разказ, който човек може да си представи… но и много тъжен, разбира се. Той просто не можеше да не се пошегува. Мисля, че по тази причина творбите му са толкова привлекателни, нали?

— Да, съгласен съм. А когато бяхте малко момиче — да кажем, на девет, десет или единайсет години, — излизахте ли понякога заедно, само вие и той?

— Да, и тогава светът беше прекрасен.

— Наистина ли?

— О, да. Не ми се ще да издам на колко години съм, но съм на доста. Бях омъжена двайсет и пет години. Двама от синовете ми са женени и имат деца, а сега най-голямата ми дъщеря е сгодена, а най-малката започва да се интересува от момчета, та ето — нещата следват обичайния си ход, както вероятно става винаги. Но най-хубавите ми спомени са от разходките, когато държах баща си за ръка. Винаги знаех, че той е изключителен човек — може би велик. И луд, разбира се.

Тя се засмя така очарователно, толкова заприлича на малко момиче, че Стария нос, който се беше помъчил да пие колкото се може по-малко, без да е в разрез с духа на събитието, изведнъж грабна бутилката близо до него, напълни чашата си и я изпи до дъно, а пък Зак, седнал срещу него на масата, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Пак започна!“ Стария нос направи гримаса, сякаш да отвърне: „Всичко е наред.“