За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Когато Людовик XIII пожелал да бъде съдия в процеса срещу херцог Дьо ла Валета, той повикал в кабинета си няколко официални лица от парламента и няколко държавни съветници и им поискал да изкажат мнението си по декрета за арестуването; тогава президентът Дьо Белиевр казал, «че му се вижда странно, загдето суверенът взема участие в дело срещу негов поданик; че кралете могат само да помилват; че произнасянето на присъди те предоставят на своите чиновници; че на Негово Величество не ще му бъде приятно да гледа на подсъдимата скамейка един човек, който по негова присъда след един час ще отиде на смърт; че личността на господаря, която раздава милости, не може да понесе това; че само един негов поглед отменя забрани на църквата; че всички излизат от господаря само доволни.» Когато започнали да разискват по същността на въпроса, същият този президент заявил в духа на току-що казаното: «За това дело не може да се намери пример, дори то противоречи на всички примери до днес, защото никога досега крал на Франция не се е проявявал в качеството на съдия и не е осъждал със своя присъда благородник на смърт.»
Присъдите, издавани от суверена, биха представлявали непресъхващ извор на несправедливост и злоупотреби; придворните с тяхната досадност биха се бъркали в решаването на делата. Някои римски императори са изпитвали неукротима страст към съдийство; и никой друг не е удивил света с несправедливостите си повече от тях.
Клавдий — казва Тацит29, — присвоявайки си правото на съд и функциите на магистратите, е давал повод за какви ли не грабежи. Затова Нерон, който застава начело на империята след Клавдий, заявява, желаейки да спечели на своя страна умовете, «че той ще се предпазва да става съдия на всички дела, тъй като обвинители и обвиняеми биха се оказали между стените на двореца, изложени на произвола на няколко освободени роби».
«При царуването на Аркадий — казва Зосима30 — породата на клеветниците се намножи, обкръжи двореца и го замърси. Когато някой умираше, изкарваха работата така, че той няма деца; с царски указ раздаваха имуществото му на други. И тъй като царят беше изключително глупав, а царицата — прекалено предприемчива, тя служеше, за да задоволява ненаситната алчност на своите придворни и доверени приятелки; и така, че на честните хора не оставаше да желаят друго освен смъртта.»
«Някога — казва Прокопий — в двора имаше малко хора; но когато при Юстиниан съдиите бяха лишени от свободата да раздават правосъдие, техните съдилища останаха празни; докато в същото време дворецът на господаря кънтеше от виковете на съдещите се, които настойчиво молеха за своите дела.» Целият свят знае как там са се продавали присъдите и даже законите.
Законите са очите на суверена; чрез тях той вижда това, което иначе не би видял. Поиска ли да изпълнява функциите на съдиите, той ще действува не в своя полза, а в полза на своите съблазнители и против самия себе си.
Глава VI
За това, че при монархията министрите не трябва да бъдат съдии
Още едно голямо неудобство е и това, че при монархиите министрите на суверена се заемат сами да решават спорните дела. И сега още виждаме държави, в които има безброй съдии за разглеждане на дела, отнасящи се до държавното съкровище, и в които — кой би могъл да повярва — министрите все още искат да произнасят присъди. Когато човек разсъждава за това, в главата му се роят безброй мисли; но аз ще кажа само следното.
Между Съвета на монарха и неговите съдилища съществува един вид противоречие, което произтича от самата същност на нещата. Съветът на краля трябва да се състои от малко хора, докато съдилищата изискват много. Причината за това е, че в първия случай делата трябва да се подхващат с известна страст и да се водят със страст; това може да се очаква само от група, състояща се от четирима или петима души, посветили се изцяло на тия дела. И, обратното — за водене на съдебните дела са необходими хора хладнокръвни, за които всички дела в извесетен смисъл са безразлични.
Глава VII
За едноличния съд
Такъв съд може да има само при деспотическото управление. От римската история може да се види до каква степен едноличният съд може да злоупотреби с властта, която има. Как нямало Апий да презира законите в своя трибунал, когато е погазил дори закона, който сам създал? От Тит Ливий научаваме за една чудовищна постъпка на тоя децемвир. Той среща един човек, който настоява да му бъде дадена някоя си Виргиния, която му принадлежала като робння; близките на Виргиния искали въз основа на закона, създаден от Апий, тя да им бъде върната, докато съдът вземе окончателно решение. Апий заявява, че неговият закон е издаден само в полза на бащата, но тъй като бащата на Виргиния отсъствува, тоя закон не може да бъде приложен.