За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава IV
Начините за вземане на съдебни решения
Оттук произтичат различните начини за вземане на съдебни решения. В монархиите съдиите действуват като посредници; те заедно обсъждат, обменят мнения, съветват се; променят становището си, за да го направят приемливо за другия; мненията на малцинството се вземат под внимание от мнозинството. Всичко това не е присъщо на републиката. В Рим и в градовете на Гърция съдиите не са общували; всеки е изказвал мнението си но един от следните три начина: оправдавам, осъждам, съмнявам се; тъй като там е съдел народът или се е предполагало, че съди народът; а народът не е юрист; всички ония там съдийски увъртания и начини за примиряваме него не го интересуват; той иска да му бъде представен един предмет, един факт само и да се види какво да бъде решението — да се осъди ли обвиняемият, да се оправдае ли или да се отложи присъдата.
Римляните по примера на гърците въвеждат формули за иск и установяват необходимостта всяко дело да се води по подходящата за него формула. Това е било необходимо при техния начин на съдопроизводство: трябвало е да се определи точно състоянието на въпроса така, че народът да го има винаги пред погледа си. Иначе в хода на някой голям процес това състояние на въпроса би се променяло постоянно и разбирането му би било невъзможно.
По тази именно причина при римляните съдиите са приемали молби само с много уточнено съдържание, което не е можело нито да се увеличава, нито да се намалява, нито да се видоизменя. Но преторите са измислили други искови формули, които са нарекли «чистосърдечни» и които давали на съдията по-голяма свобода. Тези формули са съответствували повече на духа на монархията. Затова френските юристи казват: Във Франция всички дела се водят добросърдечно.
Глава V
При какво управление суверенът може да бъде съдия
Макиавели28 обяснява изчезването на свободата във Флоренция с това, че народът не е разглеждал в народните съдилища върховните престъпления срещу него, както това се е правело в Рим. Затова е имало специално избрани осем съдии. Но, казва Макиавели, малкото биват развращавани от малко. Аз с готовност бих се съгласил с този велик човек; но тъй като в тия случаи политическият интерес оказва, така да се каже, натиск върху гражданския интерес (защото винаги възникват неудобства, когато народът сам съди причинените му оскърбления), необходимо е, за да се окаже противодействие, законите да направят всичко, което е по техните сили, за безопасността на частните лица.
В това отношение законодателите на Рим са направили две неща: позволили са на обвиняемите, преди да бъдат съдени, сами да отидат на заточение; поискали са имотите на обвиняемите да бъдат посветени на боговете, за да се избегне конфискацията им в полза на народа. В единадесета книга ще видим какви са били другите ограничения на властта, с която народът е разполагал при съдопроизводството.
Солон отлично е знаел как да предотвратява злоупотребата с властта, която народът е можел да допусне, когато съди извършените престъпления; той е искал ареопагът да преразглежда делата; и ако обвиняемият е бивал оправдаван несправедливо, обвинявал го е отново пред народа; ако е бил несправедливо осъждан, спирал е изпълнението на присъдата, за да се разгледа делото отново; това е удивителен закон, който поставя народа под контрола на най-уважаваната от него власт, както и под контрола на самия него.
В хода на такива дела се е допускало известно забавяне, особено от момента на задържане на обвиняемия, за да може народът да се успокои и да съди по-хладнокръвно.
В деспотическите държави суверенът може да съди сам. Но в монархиите той не може да прави това; защото в такъв случай държавното устройство ще се разруши, зависимите посреднически власти ще бъдат унищожени, всички формалности по съдопроизводството ще се прекратят; страхът ще заседне във всички умове; всички лица ще изглеждат бледи; няма да има вече доверие, чест, любов; няма да има сигурност; няма да има монархия.
Ето и други някои съображения. В монархическите държави суверенът е страна, която преследва обвинените и изисква те да бъдат наказани или оправдани; ако съдеше сам, той щеше да бъде едновременно и съдия, и страна.
В тия държави често конфискуваното имущество става притежание на суверена; ако той съдеше за престъпления, щеше да бъде и съдия, и заинтересована страна.
Нещо повече, той би се лишил в такъв случай от най-хубавото качество на своята власт — правото на помилване; би било неразумно да взема решения и в същото време да ги отменя; той не би желал да си противоречи. Да не говорим за това, че в такъв случай всички понятия биха се объркали и не би било възможно да се разбере дали някой е оправдан по съдебен ред или пък е получил помилване.